Д-р Георги Гайдурков: Учителка искаше да ме пратят в помощно училище

Д-р Георги Гайдурков е роден през 1961 г., зодия Везни. Той е сред най-популярните български лекари - въпреки или точно поради преминаването към една по-специална медицина. Тя стъпва върху природните закони, използва естествено заложеното човешко хранене като лекарство и се опира на опита на лекаря.

Изборът на професия при д-р Гайдурков не е внезапното озарение за верния път, обзело Буда под дървото. От майка си взима интереса към цветята - пар екселанс модел на живота, на жизненото начало и растежа. “От дете са ми интересни и химията, животните, човекът. Медицината е естествен завършек на това любопитство. Смисълът на живота ми е да оставя своя система за лечение. Тя работи. Затова искам да обърна наопаки сегашните представи”, обяснява лекарят. 

- Д-р Гайдурков, някой повлия ли ви да се насочите към медицината?

- Баща ми силно е искал да бъде лекар, въпреки че кариерата му премина като икономист и юрист. Но едва ли съм се повлиял. Даже в контекста на отношенията ни по-скоро щях да направя напук, ако е имало натиск. Водеше ме чувството, че медицината обобщава всички нива на мирозданието в образа на човека, който е лицето и красотата на Вселената. Въпреки че от години работя в една по-цялостна парадигма за лечението, следването в МУ – София, не ме разочарова. Даже към края ме обземаше съжаление, че свършва. Всъщност ученето не приключи с дипломирането. Животът е движение - ако застанеш на място, се връщаш назад. Заради заболяване ме бяха отложили от казармата и служих войник след университета.

Редът беше след клетвата лекарите да изкарат 4 месеца във ВМА и да положат изпити по военномедицински специалности плюс научен комунизъм, заради което се шегувах, че освен лекар съм готов и за комунистически пастор след 5 г. идеологическа радиация. Ако имаше някакво разочарование, то беше заради тези безсмислени изпити, а и следваше казармено разпределение. Така през 1986-а заминах за 2 г. военен лекар в затънтеното Ардино, вместо да специализирам. Като погледна ретроспективно, не съжалявам и за това. Въпреки военните порядки имах много време за размисъл и за четене, включително на трудове по философия, богословие и като цяло по-мирогледна литература, която е другата ми тръпка.

След казармата следваше другото, вече цивилно разпределение. Изпратиха ме във Враца, където ме назначиха лекар в Бърза помощ. Странното е, че на мен отново много ми харесваше, но бях по заместване и след няколко месеца ме пренасочиха за участъков лекар, джипи с днешните понятия. Работих за кратко и в бъбречното отделение на врачанската болница. После се обяви конкурс за лекар в център по хемодиализа в Окръжна болница (сега УМБАЛ “Св. Анна”) в София. Явяването беше точно около преврата през 1989-а. Шегувах се, че за 3 дни съм си бил в София и са свалили Бай Тошо. Спечелих конкурса и работих 12 г. в Окръжна болница. Медицината все така ми харесваше, но ме предизвикваше невъзможността да даде цялостен отговор и решение на здравословните проблеми. Включително на моите собствени.

Боледувах много, тежко и често, както и в детството си. Пиех антибиотик след антибиотик, дори плътно затварящи се прозорци облепвах с тиксо да не настивам. Това беше и основният подтик настойчиво да търся алтернативи. Голямата конверсия настъпи през 1992-а, когато се запознах с Лидия Ковачева – интелигентен човек и художник, който по пътя на самообразованието беше открила възможностите за лечение чрез природни методи и натурално хранене. Историята е впечатляваща. Когато Лидия е на 40 г., медицината е давала няколко месеца живот, а десетилетия след това тя се беше излекувала - почина на почти 90 г., и бе помогнала на хиляди болни. Човек най-силно се убеждава от личния си опит, а докато помагах на Лидия , виждах, че методът работеше при всички пациенти.

Това, че съм лекар, а ми се трупат болест след болест, е и професионално разочарование. Търсех алтернативи. Завърших и второ висше образование - клинична психология, в Софийския университет. Продължавах да работя в болницата, едновременно се грижех като доброволец за хората в хосписа на Донка Паприкова, помагах на Лидия Ковачева, а постепенно и тя започна да ми изпраща пациенти. До момента, в който въпреки колизията да се откажа от специализациите си, реших да започна самостоятелна практика с методите на натуралната хигиена, в които вече се бях убедил.

- Сигурен ли бяхте, че можете да живеете от метода си - преди години на интегративните терапии се гледаше като на екзотика, ерес?

- В системата бях абсолютно убеден, а и все повече хора се доверяваха благодарение на излекуваните “нелечими” пациенти. Това ми даваше увереност. Баща ми беше много скептичен. Казваше: “Кой ще ти дава пари, за да му говориш?! Хората очакват докторът да им изпише антибиотик, да им сложи инжекция... ” Бях убеден, че съм на верния път. Регистрирах си кабинет, а след време напуснах и болницата.

- Къде във всичко това се вмества клиничната психология?

- Честно казано, първоначално исках само “да подредя” себе си, а не да се занимавам професионално. Дълга история. Израснах в нестандартно семейство. По причина, която, докато майка ми и баща ми бяха живи, така и не разбрах, те живееха заедно и едновременно в пълна разлъка. Откъм 3-годишен, откогато имам спомени, съжителстваха в такова отчуждение, че дори не се караха. Интелигентни и образовани хора - баща ми беше с две висши, майка ми беше рентгенов лаборант, които демонстрираха, че не се забелязват. Затова в детството не можех да общувам като връстниците си. Как да търся контакти, като моите домашни богове - родителите, които са неоспорим еталон за малкия човек, живеят хем заедно, хем в космическа самота. Не влизах в разговори. Спомням си много ясно диалог на родителите ми от времето на моя първи клас. Бяха принудени да си говорят, защото учителката ми беше изпратила препоръка да ми потърсят помощно училище. Баща ми абсолютно спокойно каза: “Ами да го преместим, щом хората така са преценили.” Майка ми не го допусна. Никога – нито тогава, нито по-късно, съм имал затруднения с ученето. Учителката не беше разбрала, че нежеланието да говоря е резултат на емоционален, не на умствен дефицит.

- Звучи невероятно за човек с две висши, който освен това всеки ден говори поне по 8 часа с пациенти?

- По-късно се научих да общувам. От друга страна, ако детството ми не е било такова, каквото беше, вероятно никога нямаше да започна да търся по-дълбоки алтернативи и да стигна до нови парадигми. Заради особената семейна среда бях склонен към изолация. Имах потребност да избягам от ужасния свят на детството и търсех различни пътища, всички много нетипични. Например имаше период, в който исках да стана свещеник, бях на крачка от влизане в католическия Орден на камилианите. Каквото и да правех, се повтаряше един и същи модел на бягство от баналното и локалното, на търсене на цялостност и обобщаващото мироздание, стремеж към вечното.

Белезите от детството прозират зад всичко, което съм правил. С времето видях ползата от вредата. Убедих се, че дори онази двойственост и стремеж да се измъкваш, които толкова ненавиждах у баща ми, може да бъде и позитив. Дава възможност за дипломатичност, да виждаш двете страни на всяко нещо,
да разбираш хората и да проявяваш емпатия, без непременно да ги харесваш.
Безценни качества, ако искаш да си морален лекар.

- Излъчвате спокойствието на човек, доволен от избора си, така ли е?

- Определено. Даже бих казал, че работата е животът ми. Голямото удовлетворение на човека е да остави нещо, да го има, и когато си отиде.
- В медицината това означава да оставиш школа, учите ли последователи?
- Не знам дали съм готов за това, може би трябва да стана по-добър? Професия идва от латинското рrofessio, което носи по-пряко смисъла на призвание и признание, да те признаят в това, което правиш.

- Дългата листа на чакащите за преглед не говори ли за признание?

- За създаване на школа трябва интерес от колеги. Лекувам лекари и те решават проблема си, но интересът им остава за собствени нужди и в лично качество, а продължават да лекуват, както са го правели до момента. За да предаваш опит, трябва да има желаещи. Идват колеги, наблюдават, питат, но сякаш очакват някакъв мистериозен секрет и в крайна сметка не се получава. А всичко, което правя в програмите си, е просто. Няма тайна – структурата е една, тактиката е различна. Преди години известен професор изписвал изненадващо успешни рецепти, хората оздравявали. Възрастният лекар умира, но учениците му знаят рецептите и започват да ги дават. И какво? Не помагат. Чудодейните рецепти не лекуват, лекува лекарят - с уменията си, но и с цялата си личност. И с опита от предизвикателствата, които е преодолял.

- Кое е голямото предизвикателство за вас?

- Това, което правя, е едно уж много просто нещо, което работи. Като система не съществува, иска ми се да го доразвия и да го популяризирам. Да обърна наопаки представите за лечението и да ги дам, за да се възползват от тях много хора. Може да изглежда като инфантилна мечта, но искам да използвам живота си за нещо значимо и да го дам на хората.

- Това предполага да убедите света, но почти няма големи прозрения, които са били приети през живота на своя създател. Това не ви ли демотивира?

- И да, и не. Ако нещо е истински значимо, то ще си пробие път. Затова не живея с фикс идеята за последователи и с амбиция да комерсиализирам системата си. Животът приема всичко стойностно. Рано или късно.

- За времето, в което съветвате читателите ни, научно се доказаха неща, които вие вече сте заявявали като позиция. Това ли имате предвид?

- Всъщност силната ми страна не са знанията. Да, чел съм много и продължавам да чета, но не знам повече от друг лекар. Разликата е в интуицията, в емпатията, в особеностите на личността. Най-важното е да наблюдаваш, да се вживееш. Може би различното е, че не стоя на разстояние. Влизам в кожата на пациентите си. Вероятно “тайната” е, че не мога да работя формално. Хората усещат безпогрешно дали си на тяхна страна. Не си представям, че ще консултирам на конвейер, затова не приемам повече от 6 души на ден. Преживявам с всеки и това ме натоварва много.

- Търсен сте от хора, на които други лекари не са помогнали. Разбирате ли, ако недоверието им към медицината подлага на изпит и вашата система?

- О, да, усещам го веднага. Но никога не се стремя да се налагам от позицията на авторитет. Обяснявам смисъла на алтернативите с разбираеми за човека примери. С понятия от личната му ценностна скала. В повечето случаи преоткриваме изводи, които самият той вече е правил, но не ги е сглобил в пъзел. Стига се до парадокса човекът да има чувството, че аз приемам и следвам неговите убеждения. Това е част от отговора защо методът не може да е матрица, да направиш една програма, която всеки да може да си купи и да си прилага. Подобен модел на задочно лечение не работи, въпреки че много нутриционисти го правят. Лечението е и общуване, преценка какво един човек иска и може да чуе.

- А информацията, за която предпочита да си запуши ушите?

- Точно тя не бива да се премълчи. Но се опитвам така да я дам, че човек да я разбере, иначе първата реакция е отрицание, отхвърляне, страхове, които може да провокират парализиращо бездействие. Това е част от обяснението защо не пусна в интернет типова програма за лечение чрез хранене. Винаги има личен момент. Простата истина е, че не лекува терапията, а лекарят.

- Кое заболяване приемате като “личен” враг?

- Ракът. Не само, но и защото и двамата ми родители умряха от това.
Бях на 10 г., когато майка ми си отиде в ужасни мъки и напълно разочарована от
това как може да завърши човешкият живот. Много години по-късно и баща ми почина от рак. Дълги години го мразех, обвинявах го за смъртта на майка ми, а трябваше да живеем заедно. Мислех, че никога няма да простя за преживяното. След смъртта му постепенно простих. Истински. Сложно е, не може да се обясни фрагментарно, както и никога не са ме интересували терапии на парче, а цялостната, интегрална медицина и концептуалният смисъл на живота.

- И смисълът на живота е...

- Да се развиваш и да помагаш и на другите да го постигнат.

- Какво правите в личното си време?

- Ако мога да избягам от София, най-добре си почивам, като работя в двора на къщичката си в Синеморец.

Грижата за растенията е пряк контакт с изконния модел на живота, те са архетип на биологичното. Избрах място след справка къде е най-топло, за да отглеждам екзотични цветя и дървета. Да имаш палми в Африка, не е интересно. Но в България? Влекат ме неща, за които друг не се е сетил, извън обикновеното, скучното, лесното. Обичам да се усамотя в градината си край морето, да се грижа за растенията, да имам спокойствието да синхронизирам вътрешния си мир, да “чуя” идеите, които ежедневието потиска. Когато си усамотен, мислите идват от по-дълбокото у човека и се подреждат на когитално ниво.

- Всички, които идват в кабинета, са виждали стъкления сандък с изящни рапани, но 99% го приемат като декорация. Ще разкажете ли какво има вътре?

- Е, аз не го крия. Две змии. Зоологическият род е Лампропелтис. Не са отровни и не са първа младост, вече са над 10 г. Хранят се само с видовата си храна. Когато пътувам, принудително минават на гладен режим, но им се отразява много добре. Така е и с хората. Вече се смята за безспорно, че гладът подтиква развитието
на стволови клетки и по този механизъм се “ремонтират” дефектните мутирали клетки. Така че и змиите са в добра форма.

- Мислите ли, че ви разпознават, както е при другите домашни любимци?

- Да, винаги се оживяват.

- А сега, докато говорим,  защо са се скрили, не усещат ли, че сте при тях?

- Срамежливи са. Шегувам се, студено е и са се навили на кълба в рапаните. Но ще позволят да ги извадя. Ето, вижте, жизнени са, красиви. В момента са и в най-представителния си вид – тъкмо си смениха кожата. Окраската им е ярка и, пипнете, фини са като сатен.

(Адреналинът ми скача на макс, затварям очи да не виждам стрелкащия се раздвоен език и докосвам домашния любимец уж случайно много близо до ръката, с която докторът я държи. Разчитам, че наистина го познават и слушат. И да, прав е, това е най-перфектно гладкото нещо на света, бел. авт.) Видяхте ли, че няма нищо страшно, просто ние, хората, сме задръстени от предразсъдъци.

- И все пак, защо змии?

- Винаги обратната страна на Луната ми е по-интересна. В случая –
да се грижиш за нещо, което е метафора на дявола, нещо демонизирано. Може да се приеме и като стремеж да обърнеш страха на хората с хастара нагоре и като го покажеш така, той да спре да съществува. За мен най-естественото състояние е да меря всичко от две страни. Типично за зодията ми – Везни. Но и в съответствие с разума – всяка пропозиция (философски термин за съдържание, бел.авт.) неизбежно е само половината от реалността. Както материята има антиматерия, както, ако искаш едно, трябва да се разделиш с друго. Хармонията е да видиш двете страни, светът е дуален. Още древнокитайската философия говори за ин и ян, което е първата и най-универсална дихотомия – обясняване на света чрез класификация на противоположностите по двойки. Ако си само в едното, ти си в половината от реалността. Още по-неприятното е, че ако си се изолирал само в едното, другото ще те застигне най-малкото под формата на сянка. Както казва Юнг, ако си в съзнаваната част, несъзнаваното ще те атакува с нещо изненадващо.
Изтласканото в несъзнаваното винаги се проявява, защото то е реално. В един момент изплува като шамандура. Колкото повече осъзнаваш неосъзнатото, толкова по-развит, хармоничен и адаптивен си. Едностранчивостта е пагубна – ефектът на махалото те запраща в отсрещната посока. Пример в храненето е как от веганство се отива в другата крайност, от анорексия – в булимия. Сянката винаги върви с нас. Вместо да се правим, че не съществува, трябва да я интегрираме.