За 6 години бях забравила как се диша нормално и несъзнателно "пестях" въздух и след операцията. В началото си броях вдишванията и издишванията, за да постигне ритъм. 

- Наталия, вие се върнахте преди дни от трансплантация на бял дроб в Австрия, как се чувствате?

- Прекрасно, защото отново мога да дишам, да ходя, без да се задъхвам. Мога да правя нещата, които обичам, и да не ме е страх, че ще ми свърши въздухът, преди да съм завършила започнатото или преди да съм стигнала там, закъдето съм тръгнала. Преди трансплантацията нямаше как да се случи, защото дишах с кислороден апарат, посиняваха ми пръстите и устните от недостиг на кислород и това е видимата страна, а невидимата – че и вътрешните органи страдат от липсата на кислород. И ставаш зависим от кислородния апарат и през деня. В момента нямам никакви затруднения.

- За колко време се възстановихте?

- Чувствам се прекрасно още отпреди да се върна в България. Оперираха ме на 9 март в Клиниката по гръдна хирургия в Медицинския университет във Виена. Операцията е продължила 9 часа, като са се сменяли два екипа, каквато е обичайната практика при толкова дълги операции. Водещият хирург на моята трансплантация е проф. Тагави, а проф. Валтер Клепетко е ръководител на трансплантационната програма. Екипът на проф. Тагави е мултинационален – самият той е иранец по произход, има австрийски лекари, испанец, италианец.

- Знаете ли нещо за донора си?

- Не, за съжаление, според австрийското законодателство тази информация е строго конфиденциална и не се разрешава да се споделя с пациента.

- Трансплантации на бял дроб не се правят у нас, колко време чакахте?

- От момента на включването в листата на Евротрансплант изчакването беше 11 месеца
В българската листа влязох в края на юни 2014 г., но тя е по-скоро регистър за хората, които се нуждаят от трансплантация.

- Беше ли ви страх?

- Не. Аз очаквах, че ще дойде моментът, в който единственият вариант за лечение ще остане трансплантацията. През 2009 г. се установи, че съм с най-рядката форма на пулмонална хипертония. Тя все още няма медицинско обяснение, въпреки че заболяването е открито още през 1891 г. Независимо че имах достъп до най-ефективните терапии, лекарите прецениха, че най-добре е да се направи трансплантация, защото болестта прогресира. Има и допълнителен аргумент - колкото в по-млада възраст се направи трансплантацията, толкова по-успешна е адаптацията на организма. За себе си бях взела решението за трансплантация още през 2012 г. Когато страдаш от неизлечима болест, какъвто е моят случай, трябва да предвиждаш с няколко хода напред възможностите си. Да имаш добър анализ - ако нещо не се случи, с какво може да се замени. Нещо като план А и план Б. Трансплантацията беше за мен план А, бях подготвена за това и го желаех като възможно най-доброто.

- Какъв режим трябва да спазвате след операцията?

- Няма някакви ограничения – живея нормално, щастлива съм, че си върнах пълноценния живот. Пия лекарства, които са обичайните след всяка трансплантация – те потискат естествената реакция на организма да се бори с всяко чуждо за него тяло и на тази основа да се опитва да отхвърли органа. Важно е човек да е отговорен и към всички тези много хора, участвали в лечението му, и да следва съветите на лекарите и на рехабилитаторите. По тяхна препоръка се разхождам всеки ден поне по 1 час, правя необходимите упражнения и продължавам да се уча да дишам нормално. След като 6 години не си могъл да дишаш и си се задъхвал непрекъснато, загубваш ритъма, организмът “забравя” тази част от естествената си “настройка”. Когато изведнъж имаш нормален орган, се оказва, че си загубил усета за темпото и трябва да си го върнеш – това става с упражнения. В началото след трансплантацията, докато бях в интензивната клиника, си броях вдишванията и издишванията, за да постигна някакъв ритъм.

- Имате ли ясен спомен за първото усещане да поемеш въздух с трансплантирания дроб?

- Знам много точно какво изпитах, когато се събудих след операцията. С поемането на въздуха имах чувството, че политам. Не може да се опише с думи, но се чувстваш като че ли летиш наистина. И ти е невероятно леко!

- Къде ще се проследява състоянието ви?

- Всеки месец ще ходя на контролни прегледи в клиниката във Виена. У нас още няма работещ референтен център за наблюдение на пациентите с трансплантиран бял дроб. От България сме трима души и всеки трябва да пътува за консултации до Австрия. В активната листа на Евротрансплант от 5 месеца има още един българин, а се очаква всеки момент да бъде включен още един. Те са най-близко до операция - при наличие на съвместим донор ще бъдат трансплантирани. Проблемът е, че имаме достъп само до специализираната клиника във Виена, а там се трансплантират пациенти от цяла Европа.

- Какво би разширило възможностите?

- Това могат да го кажат експертите, но докато бях във Виена, коментирахме с лекари и координатори, че нашите пациенти се “подават” в много тежко състояние и може да бъдат отхвърлени поради това, че вече е късно. Едно от условията, които специалистите очакват да бъде изпълнено, е да има преживяемост поне още 2 г. от влизането в листата. Това означава от момента на предварителния преглед да има гарантирана преживяемост от най-малко 2 г. Със сигурност една промяна в законодателството, която да даде право на всеки лично да изразява съгласието си за донорство, и това да се отразява в документите за самоличност, ще увеличи донорите. Вече много хора и особено младите се интересуват как могат да заявят волята си, че са съгласни, ако се случи нещо с тях, да дадат шанс на няколко души да продължат да живеят. И като си помислиш, наистина защо са ни  органите, когато отидем в рая?!

- Наложи ли се да доплащате лично за трансплантацията в чужбина?

- Трансплантация на бял дроб не се прави в България и затова изцяло се финансира извършването й в чужбина. Но тримесечния престой във Виена си го платих аз – общо около 6300 евро.

- Преди големи изпитания човек си обещава някакви неща, вие мислехте ли си какво искате да направите след трансплантацията?

- В генерален план ще се върна към предишните си занимания. Председател съм на Българското общество на пациентите с пулмонална хипертония и съм ангажирана с организацията на дейността му, освен това създадохме и поддържаме и сайт с цялата необходима информация за трансплантациите. Усещам, че вече мога да правя отново неща, за които преди операцията мислех като за невъзможни фантазии.
А извън това си бях обещала, че след трансплантацията ще напиша сценарий за документален филм за един манастир в Северна Гърция и вече по малко работя върху него.