“Ракът не е по-силен от мен! Как ще умирам, като още не съм скачал с парашут?!"

От две години тези две изречения и любовта към една жена са силата за живот на Игор. А и любовта към самия живот.

В началото на 2010 г. Игор започва да изпитва сериозни главоболия. "Отидохме на лекар, като не сме се и съмнявали, че има каквото и да е било страшно", разказва съпругата му Деси началото на една тъжна история, която обаче не може да промени позитивната настройка на двама млади хора. "Лекарите потвърдиха, че става въпрос само за мигрена. Да не се притесняваме.

Да си пие аналгин и антидепресанти и всичко ще се оправи", добавя тя.

"В началото ме болеше малко. Но ставаше все по-силно и все по-силно", разказва самият Игор. Тогава той работи за немска фирма за автомобилни масла. Пет месеца след първото ходене при лекарите заминава в командировка. "Там просто припаднах. Качиха ме на една кола и ме закараха в хотела. Уж се оправих. Шефката ми каза: "Отиваш на доктор, да си го направил до края на седмицата." Изчаках да стане петък и отидох, нали бях обещал. И тогава ми казаха - имаш тумор. Деси се шокира. Почна да реве", сеща се Игор.

"Докато аз плачех, Игор го гледаше. И му вика: "Какъв тумор бе, докторе. Ще умирам ли?" Лекарят каза, че не може да се ангажира с конкретни прогнози сега, трябват още изследвания и лечение. А Игор продължи: "Абе, докторе, аз още с парашут не съм скачал, къде ще умирам?" Аз се побърках още повече - това ли е най-важното, парашутът? Общо взето той прие нещата по-спокойно, с усмивка. Все пак се уплашихме много, когато останахме сами един с друг", продължава Деси. "Това беше петък. Два дни седяхме сами вкъщи в стаята", допълва я мъжът й.

"Когато човек чуе рак и винаги го асоциира със смърт. Тези мисли бяха много тъжни. Минавали са ни през главата, няма как да не се случи. Беше началото на юни 2010 г. В понеделник отидохме при неврохирург. Казаха ни, че Игор трябва да се оперира спешно. И операцията бе планирана за половин час. На следващия ден, 8 юни, беше приет в болница. Операцията продължи 7 часа и половина. Казаха ни, че е успешна. Игор се възстанови бързо. След три дни вече ходеше. Всичко беше наред, с изключение, че му беше увредено периферното зрение вдясно", разказва още Деси.

От болницата обявяват, че над половината от големия 6-сантиметров тумор е премахнат, но не са успели да го отстранят целия. "След около две седмици излезе хистологичното изследване. Резултатите бяха лоши. Лекарите дадоха мрачната прогноза "7 месеца живот". Тогава Игор не разбра за тези 7 месеца. Така и не намерих начин да му кажа. Попитах лекарите какво да правим. А те казаха, че е излишно да се прави каквото и да било - няма нужда от втора операция, няма смисъл от нищо.

Едва ли не да го оставим на мира. Но няма как на един 28-годишен човек да му кажат: "Остават 7 месеца живот", и просто да стоим и да чакаме тези 7 месеца", не спира Деси.

Почва да търси решение в чужбина. Научава за американска клиника в Турция - "Джон Хопкинс". В клиниката правят манипулация с лазер, наречена кибернож. Отиват там, защото знаят, че останалото парченце от тумора е по-малко от 3 сантиметра по думите на лекарите.

"Като отидохме, докторът там ни гледаше хем с недоумение, хем със съжаление, хем се чудеше дали сме съвсем адекватни. Попита: "Ама вие за какво сте дошли?" И ние отговорихме в един глас: "За кибернож." Той вика: “Ама, деца, какъв лазер, знаете ли колко е голям туморът?”

Погледнахме го и почнахме да му обясняваме: "В България казаха, че е 6 см, премахнали са повече от половината, значи са останали по-малко от 3 см." И той казва: "Не е точно така. В момента туморът е 9 см на 6 см. Аз реших, че съм по-компетентна и казах: "Докторе, сигурно гледате снимките от преди операцията." "Не, не. Гледам снимката от вчера", отвърна ми той. Оказа се, че ние не сме знаели каква е реалната ситуация в главата на Игор", спомня си със съжаление Деси.

През юли 2010 г. става ясно, че туморът е 9 см - относително доброкачествен,но със злокачествени клетки. И на борещите се става ясно, че операцията в България не е била успешна.

Следва втора за 20 000 евро, събрани от личниспестявания и заеми. "Операцията траеше час и половина и бяха премахнати 98-99 процента от тумора", споделя Игор. Още вечерта той се възстановява и прави разходка, макар и против неговата воля.

"Отидохме в Истанбул за няколко дни, а останахме почти 4 месеца", казват двамата. В края на юли им дават план за лъчетерапия, струваща 17 500 евро и още около 4000 евро за химиотерапия, която трябва да почне на 5 август. А лъчетерапията трае 30 работни дни... В Турция никой не им дава 100-процентови гаранции, но им казват, че е по-добре да не губят вяра. А и не им дават още 7 месеца "срок", които вече трябвало да са и 6.

"Лечението трябваше да продължи. Когато дойде много тежък момент за нас...", продължава Деси, но прави голяма пауза. "Няма да плачеш", прекъсва я Игор и подхваща той: "След като ме оперираха, се прибрахме вкъщи. И след седмица трябваше да почнем лечението. Но там е доста скъпо. Вече бяхме изхарчили 30 000 евро. И ни трябваха нови 30 000 за след няколко дни. Тогава Деси ме пита искам ли да направим кампания за събиране на средства. Беше ми неловко. Но се съгласих - или ще живея, или няма да живея..."

Изтривайки напиращите сълзи, пак продължава Деси: "Игор много се разочарова, че нямаме пари."

"Не можех да повярвам какво става. Просто стоях и сълзите ми течаха като реки. Викам си: понеже нямам пари, трябва да умра”, включва се отново той. "За първи път, откакто разбра диагнозата, той изпадна в такова състояние. Тогава му казах за прогнозата, която са му дали в България... въпросните 7 месеца. И той само избърса сълзите и се обърна към мен: "Кой ми каза на мене, че ще умирам, бе?" Това беше повратен момент, в който Игор се стегна", допълва още от разтърсващата история Деси.

"Как ще умирам, като не съм скачал с парашут", казва още веднъж Игор. "Да, това ни стана като нарицателно - един по-позитивен начин за отнасяне към проблема ни. Мен много ме е страх и съм против всички екстремни неща. Но му казах: "Чочи, само да свърши всичко, и аз ще скачам с теб." Та тази приказка си стои", споделя Десислава.

"В този тежък момент до нас бяха приятелите. Те свършиха 99 процента от работата да съберем нужните пари. Ние само отговаряхме на прочувствените писма, които ни изпращаха познати и непознати приятели. Аз не можех нищо. Почти година не можех дори да чета, не виждах. Беше ми повредено и зрението, но и мозъкът. Защото виждам буквата "а", но я чета примерно като "б". Сега мога пак да чета - тъщата като ми донесе "24 часа", и си го чета през деня", добавя Игор.

За малко над месец приятелите набират нужните средства с мащабна кампания. Тя е прекратена в нейния пик. "Не искахме да събираме повече пари в банковата му сметка, защото знаехме, че в момента той нямаше спешна нужда от тези средства. А има деца, които се молят за всяка стотинка, влизаща в сметките им, за да живеят", обяснява Деси.

Двамата знаят, че в един момент може пак да им трябват животоспасяващи суми, но не се замислят, защото тогава не са им нужни "на живот и смърт". И затварят кампанията "Да помогнем на Игор да живее ".

Но ето че се оказва, че той пак има нужда от пари, за да живее. Химиотерапията трябвало да продължи до октомври 2011 г., но е удължена до януари 2012 г. Допълнителните суми са събрани от семейството и благодарение на това, че работодателят на Деси е трябвало да й издължи доста заплати със задна дата.

Всички контролни прегледи вървят добре. "Сега, през януари отидохме за първи път с настройката да ни кажат, че всичко е наред и спираме химиотерапията. Че прегледите вече няма да са през 3 месеца, а през 6. Но докторът каза: "Виждам нови две малки образувания. Това ме шокира. Защото досега винаги очаквах, че може да се наложи пак да останем дълго и ходех с багаж като за 3 месеца. А сега за първи път бяхме с един чифт дрехи на нас и един в куфара. Бях убедена, че отиваме, вземаме си резултатите и си тръгваме... А се върнахме на изходната позиция от 2010 г.", разкрива новия шок Десислава.

Образуванията са 2 милиметра и 7 милиметра. Становището на лекарите е, че трябва да се започне нова спешна химиотерапия, за да се овладее растежът на туморите. А впоследствие ще се предприеме и терапия с кибернож за тотално отстраняване. След лошата новина от 12 януари 2012 г. кампанията

“Да помогнем на Игор да живее” се подновява 2 години след "мигрената" той е на нови 30 000 евро от животоспасяващото действие. И не казваме на 30 хил. евро от смъртта, защото той забранява да се говори за нея. Забранявал го е и в болницата в Турция, когато карал лекуващите се с него да говорят за борбата и за живота, но не и за смъртта. Да мислят позитивно.

Дори самият той вече се готвел пак да се хваща на работа. Почнал да спортува. Ходи на фитнес 4 пъти седмично. "А не можех да вдигна една голяма бутилка с вода. Почнах лицеви опори вкъщи. Първия път можех само две. В следващите дни се напъвах и успях до 10. А преди можех 40-50 по всяко време. След това тръгнах да катеря стълбите до 9-ия етаж на блока, в който живеем. Слизах надолу с асансьора и после пак нагоре. Даже водех и тъща ми с мен, да си поспортуваме заедно. Пред блока има лост, на който си тупат килимите. Първия път не можех да направя едно набиране. Сега стигам до десет, и то в серии - четири, пет, шест... После тръгнах лекичко на фитнес . И така вече 9 месеца", разкрива борбата си за нормален живот в ненормално тежко положение Игор.

През юни 2010 г. му предрекоха още 7 месеца живот. Оттогава минаха почти 20 месеца. Игор се радва, че е прекратил кампанията си, без да трупа за нови черни дни. Но дори когато те дойдоха, с Деси вярват, че нужните средства пак ще се съберат. А и как не? Нали Игор още не е скачал с парашут?