- Д-р Балова, връщате се от работа като хирург в Ирландия, работили сте и у нас - във ВМА, можете да сравнявате - къде е по-добре човек да е лекар и къде - пациент?
- Ирландия е страна мечта. Природата е великолепна. А обществото със запазени патриалхални ценности. Например никой не си заключва колата. Ако си изгубиш нещо, го намираш там, където е паднало. Хората са лъчезарни, готови да помогнат, без да си пъхат носа в живота ти, със страхотно чувство за хумор и неподправена самоирония. Когато децата станат на 18, излизат от родния дом и започват работа - каквато и да е - не ги е срам да метат улиците, да прибират боклука. Родителите предпочитат децата им да учат, но ако не искат, не го превръщат в трагедия. А имат по много деца - от 4-5 до 8-9 - абортите все още са забранени. Ирландия е в криза - така казват всички. Даже и в новинарските емисии. Но хората не го отчитат в ежедневието си. Средната пенсия е 800 евро. Прекрасно място за живот. Ако не си лекар.

- Защо?
- Младите лекари на Ирландия излизат от университетите подготвени - знаят и могат много, не ги е страх от работа. Току-що завършили ще направят ЕКГ и ще го разчетат, ще предложат лечение, ще дадат диференциалната диагноза. Но предпочитат да работят в САЩ, Австралия, Канада, Нова Зеландия. Знаят, че там обучението е по-добро, а работният ритъм позволява и на най-големите работохолици да почиват. Стажант-лекарите са такива в продължение на 12 месеца, както и в България - това е последната, шеста година. На всеки 3 месеца сменят клиниката, като повечето от болниците са в провинцията - но са болници, които след мониторинг са доказали, че могат да обучават млади специалисти. Това носи и негативи, но младите лекари стават самостоятелни, а периферните болници имат на разположение несекващ поток от кадри. Докато се обучават и решават какви искат да станат след тази една година, те работят по 60-80 часа на седмица. Основната им заплата е около 30 000 евро, но всеки час над 39-ия за седмица се плаща. Дават дежурства, водят документацията, следят резултати от изследвания, вземат кръв, назначават лечение. Учат се в действие. Имат относителна самостоятелност - ако сгрешат, си носят и последствията, но кой не греши, докато е млад и се учи. В България стажант-лекарите на повечето места за обучение се чувстват ненужни, често имат усещането, че пречат и досаждат - даже сестрите се държат с тях като с навлеци. Слава богу, че не навсякъде е така.

- Лесно ли се взема специалност?
- Специализантите са такива по 6-8 г. Сменят местата за работа на 6-12 месеца, докато усвоят ако не тънкостите, то поне основните изисквания на съответната специалност. Отново работата е по 80-100 часа на седмица, понякога си на повикване по 3-4 последователни денонощия - това означава, че може да те викат от къщи през 10-15 минути. На някои места си задължен да си непрекъснато в болницата. Който не е прекарал практически без сън 48-72 часа, като през това време преглеждаш, даваш експертно мнение за чужди болни или си в операционната - той не знае и не може да разбере за какъв стрес става дума. Никой не те пита дали си спал и дали си ял. Имаш на кръста пейджър, който звъни непрекъснато. На младите хора им е трудно да поддържат нормална връзка, на хората със семейства им е още по-трудно - много често съпругът и съпругата специализират в различни части на страната.

- Изглежда непосилно.
- Но пък не съм убедена дали това нечовешко натоварване не е за предпочитане пред недомислиците на нашата система - години наред без специализации, след това идиотията платени специализации... Където, ако искаш да станеш читав лекар, трябва или родителите ти да те хранят до 30-годишна възраст, което си е срам, или да работиш на още едно място - и желаещите да са лекари е нужно да ядат все пак, нали. Нашето здравно министерство трябва да намери начин да впрегне в работа младите лекари, ако не иска да ги изгуби завинаги.

- Как си представяте модела?
- Дайте им заплати, осигурете им квартири и ги пращайте по разпределение. Така те ще трупат опит и увереност, а по-малките болници ще имат поток от млади лекари. Но се постарайте това да се отнася за всички - не половината да не ходят, защото са внукът на този или синът на онзи.

- Кои лекари са най-добре в Ирландия?
- Консултантите са на върха на пирамидата и са на повикване - това са лекарите, чийто еквивалент у нас са лекарите със специалност. Всеки има свой екип от 4-5 човека. Всяка клиника поддържа определен брой консултанти, които имат свои болни - така е ясно кой екип за лечението на кой пациент отговаря. Те са тези, които носят действителната отговорност за всеки болен - но имат предимно експертна функция, огромната част от действителното лечение се извършва от екипа. Затова и
борбата на всеки е да стане консултант Когато се пенсионират, отстъпват на по-младите си колеги, ако има желаещи за местата им. Не като в България - в ТЕЛК работели пенсионери, ами я се опитайте да ги мръднете.

- Каква е ролята на медицинските сестри?
- Мъжки момичета, повечето са ирландки, но има много индийки, пакистанки и филипинки. Почистват и хранят болните, но не вземат кръвни показатели, не правят ЕКГ - освен ако не са обучени за това. Много от тях са обучени и вземат по 1000 евро на година за тези си умения, но го крият от лекарите - по-лесно им е да ви звънят и вие да свършите работата. Но както и в България, когато ви опознаят и се сприятелите, започват да ви щадят и всячески да ви помагат. Работят в реанимация, в спешните отделения, в клиниките дори в напреднала бременност - майчинството е 6 месеца. Но ако е преценила, че трябва нещо да се направи за болния (много често това са недотам спешни и нужни неща), сестрата може да ти звъни, когато реши, и за всяка дреболия Когато го разказвам, звучи леко дребнаво, но ако пейджърът ви звъни постоянно, за дреболии, това започва много да ви тежи. Особено в 3 часа посред нощ, ако вече сте изкарали 20-30 часа на крак и без сън. Тук сестрите много държат пациентите да са добре нахранени и обезболени.

- Какво е да си пациент у нас, знаем, а там?
- Пациентите си имат личен лекар и всеки знае към кой консултант е прикрепен, ако вече е бил в болница с даден проблем. За да посетиш личния си лекар, приготвяш
50 евро - това е потребителската такса в Ирландия. Ако той прецени, че си за болница, дава направление - нямат ограничения в бройката. В спешните отделения никого не връщат - затова се чака по 8-15 часа. Никой не протестира. Всяка грубост се парира от охраната, ако това не е достатъчно, се намесва полицията. На всеки се полага добро отношение и преглед. Но ако след прегледа се окаже, че проблемът не е бил спешен и те изпишат, получаваш писмо след около две седмици, че трябва да платиш 100 евро. Ако пациент прецени, че му е нужна линейка, тя пристига, няма скандали, няма отказ. В болницата те преглеждат, но ако се окаже, че си извикал линейка за незначителен проблем - плащаш 800 евро. И смятам това за правилно. Ако пациент е приет, се прави всичко възможно да се сложи диагноза, да се намери лечение, ако в съответната болница няма как да стане, се викат други специалисти. И се чака. Дори за карциноми. Няма рушвети. Но се чака.

- Колко време?
- Много. С месеци. Не ми се вижда редно. Като лекар съм горда, че това в малка България не може да се случи. Виждала съм пациенти, които имат час за дерматолог
след 2 години. Нещо немислимо у нас. В болницата е от особена важност не само лечението на болните, но и техният комфорт - хранят ги по 5 пъти на ден, ако състоянието им позволява, много често след консултация със специално обучена сестра диетолог. Много се държи на обезболяването. Изписват се с лекота всякакви болкоуспокояващи, много често и наркотични, което води до пристрастяване. Имала съм пациенти, които правят чудеса, за да постъпят в болница и да си осигурат достъп до желан медикамент - напълно порядъчни иначе хора. Загуба на време, усилия и нерви, на много пари. Тук има всякакви консумативи. Има пълен набор от всякакви антибиотици. На пациента не се гледа като на банкомат, въпреки че парите вървят след пациента. Широко е разпространено частното здравно осигуряване - включените в него имат привилегии и удобства, както и незабавен достъп до по-търсени специалисти. Няма избор на екип - пациентът знае кой е неговият екип, не се доплаща за най-използвания консуматив и така е редно. От употребата на консумативи печели болницата, а не отделен лекар. Много е важна храната за пациентите, но аз все си мисля, че ако се харчи по-малко за храна, за огромна администрация и поддържане на десетки служители, които да раздават храна и да мият пода, в прекрасната Ирландия ще има повече пари за повече лекари и сестри.

- Има ли система на лични лекари като у нас?
- В Ирландия те си живеят добре. Печелят повече от прилично, имат време да живеят - да си отгледат децата, да спят. Но за да станат такива, преминават през 4 г. курс, където се обучават, работейки. Минават през педиатрия, вътрешни болести, спешно отделение, психиатрия, хирургия. Не са перфектни във всичко, но знаят и могат достатъчно, за да не стават смешни.

- Какво правят парамедиците?
- Те са по двама в линейка. Те са и шофьори, и медицински сестри, и лекари. Знаят и умеят много, могат да дадат първа помощ, да включат венозен източник, да започнат реанимационни действия, владеят определени хирургични манипулации. Знаят кого къде да откарат, но когато стигнат в съответната болница, там никой не ги хока и не ги прехвърля. Навсякъде в тази част на света и в САЩ спешната помощ разчита на парамедиците.

- Има ли място за български медици в Ирландия?
- Ако искате да работите и да печелите (въпреки че в кризата заплатите драстично паднаха), можете да отидат и да работите като лекар. Но ще ви намерят място най-вероятно в периферията. Ще работите с екипи, в които преобладават пакистански, индийски и судански лекари. Ще минавате през интервю на всеки 6-12 месеца - местата се обявяват официално. Ще се местите от място на място, което е свързано с доста неудобства. Ще работите по 80-100 часа, а когато се приберете, ще се чудите дали да ядете, или да си легнете да спите. Когато се доберете до леглото, ще е със съзнанието, че утре ви чака същото - трудно ще заспите, толкова сте уморени. В началото ще се радвате на фиша със заплатата, но след няколко месеца най-вероятно като мен ще си дадете сметка, че живеете само веднъж и 100-120 хиляди годишен доход на хартия (защото данъците са 40-60%) не могат да ви дадат щастие. Толкова сте уморени, че вече сте забравили дори колко е красива Ирландия. Често ме питат напоследък защо съм се прибрала, особено ако спомена заплатата си. Но в живота на повечето от нас идва момент, в който си даваш сметка какво ти е важно. За мен самоцелното печелене на пари никога не е било приоритет. Парите са важни, за да живееш с тях. Ако намерим начин в нашата прекрасна България да осигурим баланс и относителна справедливост, съм убедена, че ще има лекари, а пациентите ни ще върнат доверието си в нас.