На читателския въпрос отговаря доц. д-р Олга Григорова, Клиника по нервни болести, УМБАЛ "Александровска"

Миастения гравис означава тежка мускулна слабост. Засяга предимно млади жени на 20-30 години и по-възрастни мъже след 50 години, но може да се прояви във всяка възраст.

Заболяването е автоимунно, т.е. имунната система изработва антитела, насочени към нервно-мускулните синапси (мястото, където нервните импулси се предават от нервите на мускулите и предизвикват мускулно съкращение).

Проявява се със слабост и бърза умора на мускулите, които се засилват след физическо натоварване.

Най-често се засягат мускулите, които движат очите, мускулите, които осъществяват дъвкането, гълтането и говора, и мускулите на лицето, шията, раменния и тазобедрения пояс.

Първите прояви са обикновено от очните мускули като двойно виждане и спадане на единия или двата клепача. Към 3-ата година само при 10-15% от пациентите заболяването остава изолирано в очните мускули (очна миастения). Постепенно настъпват нарушения на дъвкането, гълтането и говора, изправянето от клекнало положение и при изкачване на стълби (генерализирана миастения).

Типично за заболяването е колебанието в изразеността на миастенните симптоми в рамките на денонощието с влошаване вечер. Миастенните симптоми може рязко да се задълбочат и да се стигне до значимо нарушение на гълтането и дишането - в тези случаи става дума за миастенна криза. Тя може да се предизвика от стрес,
физическо натоварване, възпалително заболяване, операция, прием на някои медикаменти, спиране на антимиастенните лекарства, прогресиране на заболяването поради неправилно лечение.

При заплашваща миастенна криза пациентът се приема в специализирано отделение за интензивно лечение. Сега при комплексно и своевременно лечение миастенните кризи са много редки.

Основна роля за развитието на автоимунния процес при миастения играе тимусната жлеза, която е разположена зад гръдната кост. Тимусната жлеза след пубертета закърнява, но при повечето болни тя е увеличена поради доброкачествено разрастване. Много рядко при пациенти, обикновено над 50 години, увеличението на жлезата има злокачествен характер (тимом).

Диагнозата е възможна още в най-ранните етапи на заболяването, когато има изолирано засягане на мускули и когато повлияването на автоимунния процес е най-ефективно. Терапевтичният подход зависи от възрастта, придружаващите заболявания, състоянието на тимуса, изразеността на миастенната слабост, нивото на антителата.

При генерализирана миастения, неголяма давност, хиперплазия на тимуса или тимом, висок титър на антителата в серума се предприема отстраняване на тимусната жлеза
(тимектомия). Повечето пациенти след тимектомия се подобряват и стабилизират с настъпване на ремисии.

Медикаментозното лечение се провежда с т.нар. антихолинестеразни и имуномодулиращи средства. Антихолинестеразните средства улесняват провеждането на нервните импулси в нервно-мускулните съединения и подобряват мускулната сила, но не лекуват заболяването.

Приемат се през устата или инжекционно неколкократно дневно поради краткотрайния им ефект. При назначаване на по-високи дози има опасност от предозиране с развитие на т.нар. холинергична криза. Лечението с тези препарати трябва да се контролира от лекар.

При недостатъчно повлияване от антихолинестеразните препарати и от тимектомията се налага продължително лечение с кортикостероиди, като се прилагат два подхода - възходящи или низходящи схеми. При недостатъчен ефект и при противопоказания за лечение с кортикостероиди или при странични прояви се назначават нестероидни имуносупресивни средства (потискат имунната реакция), плазмафереза (обмяна на плазмата с отстраняване на антителата от серума на болния), високи дози имуноглобулини венозно.

Пациентите винаги трябва да се консултират с лекар при започване на нови лекарства, тъй като много медикаменти влошават миастенните симптоми - някои антибиотици, локални анестетици, бетаблокери, калциеви антагонисти, антиаритмични препарати, мускулни релаксанти, бензодиазепини и др.

При ранна диагноза и комплексно лечение повечето пациенти са в компенсирано състояние и може да водят нормален или почти нормален живот, но с ограничение на физическото натоварване. Възможни са и пълни ремисии със спиране на симптоматичната антихолинестеразна терапия и на имуносупресивната терапия.