Още като дете Винсент ван Гог сериозно тревожел родителите си. Бил своенравен, а според гувернантката бил най-трудното дете от цялото многолюдно семейство - Винсент имал двама братя и три сестри. Извън дома обаче ставал друг човек. Щом излезел, буйният му нрав сякаш се изпарявал и момчето било благо и кротко.

След като завършва гимназия и работи известно време в търговската кантора на чичо си, Ван Гог заминава за Франция, където се посвещава на живописта. Освен по рисуването обаче младият художник се увлича и по жените и абсента. Той пие и пуши много и е постоянен посетител в бардаците. В един момент даже прибира една от уличните жени в жилището си. Резултат на тези разгулни връзки са гонореята и сифилисът.

Едната болест лекували с промивки в половата област и с поставяне на катетри за урината. Това не помагало, но поне не нанасяло вреда. Докато терапията на сифилиса била доста опасна. През XIX в. “френската болест” лекували с живачни бани. От отровните изпарения на живака пациентите се превръщали в развалини, а повече от половината умирали.

Има версия, поддържана от съвременни медици, че сифилисът е увредил мозъка на художника. Тъкмо във френския период от живота си Ван Гог все по-често изпада в пристъпи на безумие, съпроводени с болки в гръдния кош. Винсент се опитва да се избави от тях с настойка от червен напръстник и най-вече с много абсент.

Смята се, че именно съчетаването на двете питиета е повлияло на цветовата гама в картините на художника. Любовта на Ван Гог към жълтия цвят се обяснява с това, че и абсентът, и напръстникът променят цветовите възприятия и болният вижда света в жълти тонове.

Наливането с абсент все повече влошавало душевното здраве на Ван Гог. Пристъпите на лудост ставали все по-чести. При един от тях той се нахвърля с отворен бръснач на художника Пол Гоген, най-добрия му приятел. Гоген остава невредим, но Винсент все пак пуска бръснача в действие и си отрязва парче от ухото. Поставя го в плик и го занася в публичния дом, където го показва на обитателките.

Съдържателката на бардака вика полиция и обезумелият посетител е въдворен в лечебница за душевноболни. При задържането му той вече е почти в несвяст заради кръвозагубата. Смята се, че Ван Гог е могъл толкова дълго да блуждае с отрязано ухо, защото е бил с атрофирали нервни окончания на ушите заради сифилиса и не е изпитвал болка.

В клиниката сменят диагнозата на Ван Гог - решават, че има особена форма на епилепсия, съпровождана с психическо разстройство, и му предписват топли бани. За днешните медици обаче е безспорно, че художникът е страдал от шизофрения, тъй като не е имал припадъци с гърчове, така характерни за епилепсията.

Именно шизофренията вкарва Ван Гог в гроба. През 1890 г. той завършва знаменитата си картина “Врани над житно поле” и след седмица излиза на разходка. На нея се прострелва в гърдите с пистолет, купен за отпъждане на птици. Куршумът не засяга сърцето, но Винсент ван Гог умира от загуба на кръв 29 часа след изстрела. Художникът е бил само на 37 години.

Днес шизофренията се лекува с антипсихотични средства. Те снижават честотата на рецидивите й до 10%.