Изпращаме онкодерматолога доц. Красимир Киров с аплодисментите на книгата “Лекарите, на които вярваме”. Алманахът 2020 е едно по-особено издание на в. “24 часа”. Пандемията добави към традиционния от 2011 г. до сега ежегоден сборник “Лекарите, на които вярваме” хора от първата линия на битката с неизвестното, което промени света. В изданието са представени 600 лекари - лигата на необикновените, които променят съдби и даряват надежда. Сред представените специалисти е традиционно номинираният доц. Красимир Киров от Университетската специализирана болница за активно лечение по онкология. Докато книгата беше под печат, дойде лошата новина, че българската онкодерматология изпраща в последния му път един от най-авторитетните лекари в специалността. Приемаме присъствието на доц. Киров в алманаха с лигата на необикновените лекари като възможност и ние да го изпратим с аплодисменти.

Визитката, която той даваше за медийните си изяви е повече от скромна, какъвто беше и известният лекар. Завършва медицина в Прага през 1981 г. и започва работа като научен сътрудник в Националния онкологичен център – София. През годините придобива 3 специалности – по дерматология, хирургия и по онкология, специализира в Мюнхен. Обект на научните му изследвания и на всекидневна клинична практика е лечението на туморите на кожата и особено на най-агресивния от тях - меланома. Скромните негови 3 изречения допълва в разказ за читателите на “24 часа” д-р Ива Гаврилова от Дерматологичната клиника, която онкохирургът ръководеше. “За титлите и постиженията на доц Красимир Киров би могла да се напише монография. Безупречен хирург, оставил радикалния си почерк в оперативното лечение на малигнения меланом, ненадминат онколог, положил основите и развил иновативното лечение на малигнения меланом в България. Високоуважаван специалист в сферата на онкодерматологията от водещите лидери в Европа. За всички нас е учител, който вдъхновява, стимулира и изисква да си най-добър.

Да бъдеш част от екипа му, бе голяма отговорност. Работният му ентусиазъм беше толкова завладяващ, че неусетно се превръщаше в зависимост. Жаждата да се потопиш в море от гени, сигнални пътища, имунологични процеси, да вникнеш в най-дребния детайл и да откриеш логическите връзки между тях... Всичко имаше своето обяснение и той трябваше да го узнае. Мечтаеше “просто да се поддържа европейски стандарт” в клиниката му, а създаде школа с безброй ученици, от което се роди асоциация. Щедро раздаваше знание. Скромността му пречеше да повярва колко специален и значим беше за всички.

Владееше свободно пет езика и все не му стигаше, забавляваше се да заучи някой нов преди конгрес или пътуване. Когато странстваше, обичаше да се заговаря с минувачи на техния език, сияеше. Последно го виждах с турски разговорник

Знанията за него бяха мисия и никога не спираше да учи, така както не спираше и да преглежда и оперира. Новостите в лечението на малигнения меланом се бяха превърнали в негова лична кауза. Радваше се като дете на всеки нов лек, на всяка малка победа. Дори извоюването само на още няколко месеца живот за обречен пациент го мотивираше да иска да знае и да може още и още. Да дава шанс за живот.

Боледува дълго. И всеки път намираше сили и мотивация да се връща - на работа, в операционна. Да е полезен - това гориво задвижваше неговия механизъм.

Имаше саркастично, дори резливо чувство за хумор. Всеки, който го познаваше, го помни такъв - с дяволита усмивка от нещо смешно и хапливо, което напира да излезе. Винаги имаше какво да каже. Намираше сили да се шегува и в най-тежките ситуации, пречупваше ги рационално, така че да станат леки и приемливи. Така въздействаше и на пациентите. Беше точен, откровен, не особено многословен. Печелеше доверието им с професионализъм, сияеше в аура от знания и те го следваха неотлъчно и слушаха дисциплинирано. Даде живот на толкова много хора. Когато поднасяше тежки новини, винаги оставяше капка надежда у пациентите. Попитах само веднъж - защо им спестява липсата на шанс? Прониза ме с поглед - никой няма право да отнема последната останала надежда от хората! Научил го от дядо ми. После ме посъветва да си гледам уроците... И все ми повтаряше “толкова малко знаем и толкова много още има за учене”...