Може и да не звучи много по медицински, но "пораженец" е научен термин, описващ един вече документиран, но все още загадъчен феномен. А именно: човек, на когото вече не му се живее, наистина умира без да е налице каквато и да е физиологична причина за смъртта му. Това е психогенна смърт от безнадеждност.

За пръв път този феномен е засечен и описан при американски и южнокорейски войници, държани в плен по време на Корейската война. Проявява се и по-късно при пленици във войната във Виетнам, при корабокрушенци и др. Със задна дата е установен като масово явление в нацистките концлагери въз основа на свидетелствата на оцелелите от тях.

Общото при всички случаи на пораженство е, че то се проявява в тежка ситуация, силно травмираща психиката и изглеждаща безнадеждна. Човек реагира на тази безизходица с нарастваща апатия. Отдръпва се от всичко наоколо до такава степен, че накрая наистина излиза от живота.

Оказва се обаче, че смъртта на пораженеца не е неизбежна. Човек може да излезе от състоянието, довело други до смърт, стига някой или нещо да го убеди да се включи отново в живота.

След като проучва множество архиви, д-р Джон Лийч от университета в Портсмут стига до извода, че пораженството е било доста по-масово явление, отколкото се смята сега. Той открива негови безусловни проявления още през XVII век. А и днес много смъртни случаи на стари хора и на пациенти в болниците носят очевидни черти на пораженство.

Надявайки се да разшири познанията за това особено състояние, а заедно с това и способността ни да го преодоляваме, д-р Лийч дава първото описание на неговите клинични прояви. Статията му определя 5 фази на пораженството и е публикувана в списанието "Медицински хипотези". И както подхожда на името на това издание, тя описва хипотетично мозъчната дейност във всяка от фазите.

"Психогенната смърт е нещо реално. Това не е самоубийство, нито има нещо общо с депресията. Това е акт на житейска капитулация, на отказ от живота, след който смъртта настъпва за броени дни. Това е съвсем реално състояние, свързано с много тежка травма", обяснява д-р Лийч. Според него пораженците възприемат смъртта като най-добър начин за справяне с непоносимия стрес, в който се намират.

Първата фаза - социално оттегляне - е налице при страдащите от тежка травма, но то все още не е пораженство. Незабележимо тя може да премине в следващата фаза - апатия. С помощта на примери Лийч описва този тип апатия като деморализираща меланхолия, различна от тъгата, фрустрацията и гнева. При нея човек се е оставил на течението и престава да се грижи за телесната си чистота.

В третата фаза - изключване - апатията става толкова силна, че човек вече не извършва дори най-прости всекидневни дейности, спира да говори и да яде.

"Особено характерен за фазата на изключването е празният ум. Съзнанието е лишено от съдържание. Хора, които са се измъкнали от това състояние, казват, че усещали мозъка си като пихтия в тази фаза и че нямали никакви мисли. При изключването мозъкът е в пауза и липсва какъвто и да е подтик към действие с поставена цел."

Четвъртата фаза е на психическата акинезия (неподвижност). При нея няма отклик на физическо дразнене или стимулиране, дори на силна болка. И накрая, ако няма външна намеса, пораженецът стига до петата фаза - смърт.

Тогава, казва д-р Линч, "човек се въргаля в собствените си екскременти и с нищо - с молби, със заплахи, даже с бой - можеш да го накараш да поиска да живее".

Според учения патологията на пораженчеството се дължи на промени в няколко свързани помежду си мозъчни зони, наречени общо "преден пояс на кортекса". В тях се оформя мотивацията и се активира целесъобразното поведение. Ако прекъсне притокът на допамин в тези зони, настъпва пълна апатия.