С Нана се познаваме от около 14 години и макар да не се виждаме редовно, срещите с нея всеки път са паметни. В моята глава Нана и на 42 години си остава онова червенокосо шантаво момиче, с което скачахме посред нощ в дъждовните локви в Албена с кецове и къси дънкови панталони и танцувахме на плажа до зори. Днес тя идва на срещата ни с елегантна рокля и златни сандали, напълно неподходящи за скачане в локви, качва ме в елегантно возило и разговаряме за децата и за фондацията, въобще сериозни неща. Въпреки това не мога да се откъсна от усещането, че нищо не се е променило за 14 години. А това не е така – Нана е с едно тежко препятствие по-голяма и точно затова, убедена съм, споменът за локвите й е още по-скъп...

За последно се видяхме преди четири години и половина. Какво ти се случи оттогава до днес?
Основното, което се случи за мен, е, че влязох в някакъв тип ремисия на болестта, макар и поддържана. Нанесох се в ново жилище след дълги и мъчителни ремонти. Стартирахме фондация „Една от 8“. Продължих и работата си с Нова телевизия и предаването „Съдебен спор“. А майка ми ми връчи кучето си и ми каза, че от днес си имам хъски.

Малко предавания оцеляват толкова време. Благодарение на какво има още „Съдебен спор“?
Мисля, че не сме достигнали притеснителната гранична точка. Предаването е много истинско – може би това го съхранява и му дава дълъг живот, защото проблемите на хората никога не свършват. Българите не сме едни щастливи швейцарци, които живеят скучно и намират щастието си в своята скука. Тук имаме материал за още 20 години предавания. Но животът ни е такъв, какъвто е. Подобни истории ни учат.

Аз те познавам добре и съм сигурна, че влизаш в проблема на всеки от участниците си, а не го напускаш с изключването на камерата. Не ти ли натежават понякога хорските терзания?
Не, в нито един момент не ми е натежала работата. Може би съм такъв типаж. С главния ни редактор непрекъснато си говорим, че ние се храним от тези истории, зареждаме се от тях. Не в онзи перверзен и циничен смисъл, разбира се. Много сме емоционални и се разпознаваме в тези истории, имаме нужда от тях. Аз предпочитам да плача, държейки ръката на човек от Каспичан, отколкото да стоя до една голяма звезда, да пия кафе и да си говоря какви последен модел дънки съм си купила. Разпознавам се в хората, които ми гостуват, и не ми тежи. В почти всяко предаване мога да споделя личен опит, което главният ни редактор намира за изумително. Ако имаме тема за това как се карат майка и дъщеря, аз съм там, ремонти – аз съм там, кучета и хора – аз съм там. Във всяка история аз имам лично преживяване. Много харесвам работата си и ценя всеки от екипа, включително публиката в предаването, които са наши приятели. Там не са просто приятели, там е част от семейството ми.

Предполагам, че същото виждаш и в „Една от 8“. Какво се случва във фондацията, докъде стигнахте, какво постигнахте?
Да кажа какво сме постигнали, може би ще бъде лицемерно. Но действително, ако има нещо, което да зарежда батерията ми освен семейството, е това – работата ми за фондацията и работата ми за хората. Ето например - днес съм станала в 6.30, изпратих детето си на училище и от 7.30 се занимавам с фондацията. В 9 вече проведох първия си разговор за момче, което има нужда от помощ, и аз ще ги свържа с друго момче, което е минало през същото. И макар да не съм усетила как са минали час и половина, денят ми е започнал с някаква полезност и това ме е заредило.

Цялото интервю четете на mila.bg