Гергана и Тихомир растат с мисълта, че са близнаци, и едва пълнолетни разбират, че всъщност са осиновени и всеки от тях е от различни биологични родители. В сърцата си обаче те остават брат и сестра.

Тяхната история е доказателство, че истинското семейство не е просто това, с което ни обвързват гените, а това, с което ни свързва сърцето.

Гери: Майка и татко не могли да имат деца и решили да осиновят. Когато отишли в “Шейново”, им показали две бебета, родени през два дни, за да си изберат. Татко погледнал мама и казал: “Ние така или иначе искахме да имаме две деца. Не сме дошли на пазар. Така че нека ги вземем и двете." На майка ми й е трябвало само толкова, за да каже “да”.

Когато се разглежда делото за осиновяването ни, съдийката вижда, че имаме два дни разлика, и преценява, че не може така, затова брат ми го записват на моята дата и ставаме близнаци. И оттогава цял живот сме живели с мисълта, че сме близнаци. Дори днес, когато вече знаем, че биологичните ни родители са различни,

пак се усещаме

като близнаци,

така се представяме, така се самоопределяме.

Тишо: Никога не сме имали съмнение, че сме близнаци. Знаехме, че сме разнояйчни, затова и не сме търсили прилики помежду си. Дори и сега за мен тя си ми е сестра близначка. Макар и на ниво разум да разбираме, че това не е вярно, в сърцето за нас това е единственото вярно.

Гери: Разбрах, че съм осиновена едва в годината, когато навърших 18. Помня, че някакъв дядо на село обиди едно от нашите приятелчета с думата “хранениче”, а аз дотогава не бях чувала тази дума. По-късно вечерта вкъщи говорих с баща си и той след като ми обясни значението, ме попита: „Теб ако някой те нарече така, как ще реагираш?" Сърцето ми заби яростно в цялото ми тяло, подсъзнателно усещах какви ще са следващите му думи. Казах му, че ще се обидя и на него, и на майка, защото това е най-важното нещо, което трябва да знам за себе си, а ако не го знам, ще бъда уязвима пред такива недоброжелателни хора. Явно това беше добър аргумент за баща ми, защото той се реши да ми разкрие истината. Когато по-късно говорих с мама, тя ми каза: “Камък ми падна от сърцето." Тя се страхувала да не тръгнем да се самоубиваме, да бягаме от вкъщи, да изпадаме в кризи. Питах веднага и за брат ми, разбрах истината, но обещах да не му казвам, а да оставя родителите си сами да говорят с него.

Цялата история четете в новия брой на в. "168 часа"