Два месеца след ужасната трагедия, която отне живота на шестима, а десетки други жители на с. Бисер погледнаха смъртта в очите, пораженията от водната стихия са потресаващи. За домовете от една цяла махала напомнят единствено подаващите се изпод земята части от покъщнина. Багерите, почистили останките, не са успели да заличат психическия шок от преживяното.

800 човека продължават да сънуват кошмари и да се питат с какво са предизвикали съдбата. Експерти от Института за психотелесна психотерапия, сред които Мадлен Алгафари, помагат на доброволни начала хората да се справят със стреса. "Дали това е изпитание, което сме заслужили, защото някъде по пътя в живота си сме сгрешили?", е първият въпрос, който Елена Вутова задава на психотерапевтката.

Сутрин се събуждам, вълната срещу мен, вечер затварям очи - вълната срещу мен,непрекъснатите въпроси, хаосът в главата ми - защо на мен? Животът за мен е преди и след бедствието", разказва жената, чиито викове за помощ в ефир чу цяла България на 6 февруари.

"Загубих брат си и снаха си - Кристина и Жельо Николови, скръбта е голяма. Трудно е да се преодолее ужасът от това", преглъща сълзите си учителят Николов. Според него спасението е в забравата.

"Каквато и да е травматичната ситуация, трябва да се говори за това! Учили са ни, че трябва да се владеем, да сме силни, че да покажеш чувствата си е проява на слабост. Но когато се преживява нещо много силно, емоцията задължително трябва да излезе, да бъде изразена - обяснява Мадлен Алгафари. - Иначе последиците от изживяното се превръщат в кошмари, в страхове и телесни симптоми, като високо кръвно, язви, гастрити, алергии, ставни болести."

"Често 1-2 месеца след травмата човек си казва: "Уж трябваше да ми става все по-леко, а то е по-зле", дава пример психотерапевтът и уточнява, че точно в тоя момент хората трябва да говорят. "Когато сме загубили близък, трябва да говорим за мъката си, да си позволим да изревем, да си позволим да изплачем, да разказваме. С времето тази емоция отслабва и споменът не е така травматичен." Когато болката придобие формата на поука, се преживява по-лесно. А склонността да не се обръщаме назад и да гледаме напред позволява на хората да оцелеят.

"Казват, че щастието разделя хората, а нещастието ги сближава. Защо нещастието в това село раздели хората, а не ги обедини?", пита жена от Бисер. Обяснението на Мадлен е, че в моменти на много силен шок не действаме с моралноценностната си система. На преден план излиза животинският инстинкт за самосъхранение. При някои хора той се проявява в това да спасяват себе си, при други - да помагат и спасяват другите, защото по този начин се мобилизират и това ги спасява да не рухнат. "Аз тръгвам да помагам, така се чувствам силна, справяща се, освен това доказвам, че спасението съществува, тъй като аз се нуждая от него. Това е сложен психологически процес. И упреците или обвиненията са неуместни", заключава Алгафари.

Когато един човек е уплашен, той действа с детето в себе си. Много пъти в стресова ситуация се връщаме към някакво по-старо наше поведение, което някога е било печелившо, което е проверено. Ако някой се е спасил, като е гледал само себе си, при него ще излезе този модел, защото тогава моралът не действа. "Не бива да мислим обаче, че този човек е гаден егоист, защото не се притича на помощ - учи психотерапевтът. - В подобни моменти ние не сме плод на нашето възпитание, а все едно малки животинчета, които действат подсъзнателно, и не можем да се обвиняваме взаимно.

"Защо хората като че ли станаха по-лоши, завистливи, не откликнаха на страданието, иска да знае друг. "Ако човек си знае цената - живеел с чувството, че е важен, добър, свестен, то тогава реагира по друг начин. Хората с ниска самооценка, които не се харесват, не обичат себе си, са по-враждебни, по-завистливи. А подобни събития само изваждат на бял свят качества, които те не знаят, че носят в себе си", обяснява експертът.

Във време на изпитание организмът произвежда повече хормони на стреса, за да може човек да се мобилизира. След като тревогата отмине, нивата спадат и на човек непрекъснато му се плаче. "Няма нищо страшно, дори е полезно да се реве, да се блъска, да се удря, да се крещи, да се рита", съветва Алгафари.

Най-лечебното, безплатното, е начинът, по който дишаме, от това зависи цялото ни психическо и физическо здраве. "Когато се стреснем, първото нещо, което правим инстинктивно, е да изпомпаме енергията от долната половина на тялото, за да я качим в горната. Мозъкът в този момент се нуждае от много кислород, за да може да мисли възможно най-бързо как да реагираме. Махайки енергията от корема, ние сме упоени и така намаляваме силата на неприятните емоции.

А когато ни олекне и напрежението отмине, въздъхваме, отваряме диафрагмата и енергията слиза надолу - обяснява психотерапевтката. - Пълното дишане е много проста техника, която бързо намалява тревогата, успокоява и заземява енергията. Вдишваме през носа, като първо пълним корема и после гърдите с въздух, и и дишваме през устата от горе на долу. Представяме си как въздухът изтича надолу през едни въображаеми дупки на стъпалата. Това нещо се прави много дълбоко и много бавно. Може да усетите, че ви къркорят червата, да почувствате затопляне по цялото тяло, боцкане, изтръпване - това е признак, че енергиятае свалена до долната половина на тялото и така човек се успокоява."

Терапевтът допълва, че прозявката е също толкова важна. Добре е дори изкуствено да я предизвикаме, когато сме притеснени, защото с широкото отваряне на устата се отваря диафрагмата и вдишването е дълбоко. Издишването пък трябва да е бавно. Така по естествен начин се постига спокойствие.

На финала на разговора с Мадлен Алгафари по лицата на част от хората се стичат сълзи. Разделят се с уговорка пак да се срещнат и й поднасят кошница с домашно приготвени сладка, орехи и козунак.

ЦВЕТАНА МИЛАДИНОВА