"Още от най-ранното си детство не бях способен да различавам лицата на хората."

Тази необикновена изповед принадлежи на Дейвид Файн. 60-годишният британски гастроентеролог е онова малцинство, което страда от странното заболяване, наречено прозопагнозия.

"Чак когато станах на около 30 години, си дадох сметка, че моята способност да разпознавам хората по лицата им е много по-ниска от средната, и още 10 г., за да разбера, че според общоприетото схващане лицата на индивидите са уникални", казва Файн.

Той бил на 50 г., когато чул за първи път да се говори за прозопагнозия, а едва на 53 г. бил официално диагностициран.

Прозопагнозията е неспособност да бъдат различавани околните по лицата им. Заболяването е или вродено, или се получава вследствие на инцидент, който засяга мозъка. Този здравословен проблем е почти напълно непознат за по-голямата част от обществото, а често и за онези, които са засегнати от него. В продължение на десетилетия Файн вярвал, че всички са като него.

През 2011 г. той публикува своята изповед "Живот с прозопагнозия" в сп. "Когнитивна невропсихология". Там си спомня как бил на 3 г., когато в семейството се родили две момиченца близначки. Баткото не можел да ги различава, но това не изглежда чак толкова странно, все пак те твърде много си приличали. Майка му обаче още тогава го упреквала, че не прави достатъчно усилия.

Връщайки се към първите си дни в началното училище, британецът посочва: "Помня сградата и околностите с почти фотографска точност, но нито едно лице. Когато мисля за директорката на училището, виждам русите коси и луничките, но не и черти. Имаше три момчета, с които се разбирах добре, но ги различавах по това, че единият носеше каскет, другият - луксозни обувки, а третият - очила".

Много бързо Файн започва да използва детайлите от облеклото или пък разликите в прическата на момичетата, за да разпознава съучениците си.

Като дете прочел историята на един полицай, който се дегизирал, за да не бъде разпознат от крадеца, когото преследвал - сложил си изкуствени мустаци и очила. Хитрината хвърлила момчето в изумление, защото за него никой полицай нямало нужда да се дегизира, за да не бъде разпознат. Достатъчно било да свали униформата си.

Растейки, Дейвид усъвършенствал техниките си да идентифицира другите. В колежа използвал факта, че сградата е разделена на крила и всяко има характерни знаци в униформата. Тъй като учениците седят на едни и същи места, това също му позволявало да ги нарича по име.

Независимо от тези начини да си подсказва, понякога го хващали на местопрестъплението: "Учениците трябваше да си свалят шапката пред учителите дори извън училището. Аз си спечелих славата на бунтар и невъзпитан, защото забравях този знак на уважение." В една студена сутрин срещнал странна жена, чиято глава била увита в зелен шал. "Тя се насочи към мен с яростни викове. Беше класната ми, чиято рижа коса не можах да разпозная заради шала. Бях наказан да напиша 100 реда затова, че не си свалих шапката."

Когато трябвало да избира професията си, Дейвид решил да се занимава с болнична медицина. Това имало определени предимства за него. Всички в неговата клиника носят престилки с баджове. Пациентите, идващи за консултации, пък се представят с имената си, а онези, които са приети в болницата, имат досие, което винаги е подръка.

Освен това Файн несъзнателно се специализирал в много специфична област на гастроентерологията, за да компенсира своя недостатък. Това го улеснявало по време на конференциите например. Докато някои международни колоквиуми събират хиляди изследователи, тези, на които той присъства, не надвишават повече от 150 души.

Дейвид си дал сметка за състоянието си благодарение на съпругата си. "Критичният инцидент се случи един ден в голям магазин, където аз няколко минути говорих с жена, която очевидно ме познаваше. Когато събеседничката ми си тръгна, съпругата ми ме попита коя е тя и защо не съм я представил. Отговорих, че нямам идея коя е. Жена ми се усети, че по-скоро нещо не е наред, че това не е просто въпрос на разсеяност или невъзпитание." Съпругата на Файн продължава да му служи като водач по време на светските вечеринки, на които двамата са канени.

На въпроса как се справя с такива прости задачи като например гледането на филми и сериали по телевизията, докторът отговаря: "Много ми е трудно. Ако сме вкъщи, жена ми прави коментари в реално време (това е убиецът, той сега си свали шапката и т.н.). Много е по-трудно това да се прави в кино или театър, където пречим на останалите зрители. Разпознавам гласове, но, за съжаление, нямам особен талант за това. Много по-лесно се оправям с дрехите, които обаче се променят в различните сцени. Съпругата ми следи кариерата на актьорите. Колкото до мен, аз спирам до персонажите и не правя опити да разпознавам актьорите, които ги изпълняват. Затова зная много малко имена на звезди."

Когато се представя днес, Дейвид Файн предупреждава събеседниците си, че страда от прозопагнозия и им обяснява за какво става дума. Тяхната реакция е винаги една и съща: "Как така не можете да разпознавате лица?" Тогава докторът им обяснява, че не му е възможно да отговори на този въпрос. "Това е все едно да питате човек, сляп по рождение, защо не вижда или глух как живее, без да чува." Признава, че често го вземали за аутист.

Сега, когато е на 60 г., най-големият му страх е, че могат да помислят за страдащ от деменция.

А може ли да се разпознава сам? Не в огледалото на банята, а на фотографии? "По принцип мога да се открия на снимка, но само ако знам, че фигурирам там. Тогава я гледам систематично, като обръщам внимание на всички мъже и особено на дрехите им. Имам навика да се обличам в ярки цветове и това ми помага. Често се сещам кога е правена снимката и впоследствие къде съм бил и какво съм правил. През последните години забелязах, че съм склонен да се навеждам надясно заради проблем с гърба и това също е важен белег за мен. На старите ученически снимки търся момче, едро на ръст, до което знам, че винаги заставах. Но ако снимката е била направена, без да знам, тогава става много по-сложно и ако не ми бъдат дадени някакви указания, няма да успея да се намеря."

В отговори си Дейвид Файн избягва директността. Но независимо от това пак става ясно - дори и собственото му лице е непознато за него. (24 часа)

Страдат около 2% от хората

Изследователите от университета Харвард и Университетския колеж в Лондон разработиха тест, чрез който се открива прозопагнозия - неспособност да се опознават и различават лица. С негова помощ те определили, че страданието засяга около 2% от хората. Досега се смяташе, че са описани само около 100 случая.

Учените показвали на доброволци снимки и рисунки на къщи, коли, пейзажи и черно-бели изображения на лица. Някои се повтаряли и участниците трябвало да посочат дали са ги виждали по-рано. Страдащите от прозопагнозия разпознавали другите повтарящи се изображения, но не били способни да запомнят изображението на лицата.

Симптомите за първи път са описани през 1947 г. И до днес не е ясно какво лежи в основата на това заболяване. Съществуват 2 вида прозопагнозия: възникнала в резултат на тежка травма, инсулт, дегенеративно заболяване на мозъка или появила се при хората още в ранно детство без никакви известни травми на мозъка. Такива хора не осъзнават своя дефект, защото никога не са умеели да разпознават лица. (24 часа)