Доц. доктор на науките Виолета Йотова завършва Висш медицински институт - Варна през 1988 г. като отличник на випуска. Има специалности "детски болести", "детска ендокринология и обмяна на веществата", "здравен мениджмънт". Специализирала е дългосрочно в Ротердам, Холандия (1993 г.) и Единбург, Великобритания (1998 г.).
Автор е на над 250 публикации и съобщения в конгреси, участие в Редакторския борд на Портала за електронно обучение на ESPE с публикувана глава "Регулация на растежа"; над 20 статии в чужди списания с Импакт фактор
От 2011 г. е Председател на Държавната комисия по Детска ендокринология и болести на обмяната. От 2010 г. е началник на Детската клиника в УМБАЛ "Св. Марина" във Варна. Преподавател в Медицинския университет във Варна.
Участва като гост-лектор в следдипломно обучение в Унгария, САЩ (Детска болница Филаделфия); в конгреси в Солун, Рим и Любляна, както и като преподавател в Пан-Африканската програма по детска ендокринология, Найроби, Кения (2008 г.).
- Доц. Йотова, доколко разпространен е диабетът при децата?
- Диабет тип 1 е най-чест при децата и юношите като в европейската популация обхваща 95-96% от всички пациенти. Той се открива след 1-годишна възраст с най-голяма честота до 15-18 годишна възраст.
- Какви са белезите?
- Жажда, увеличено уриниране. Първоначално то не е толкова по честота, колкото по количество. Но започва едно ставане нощем, а при по-малките деца води и до напикаване. Наблюдава се увеличен апетит към напитки и сладки храни, придружен с отслабване. Децата се отличават със замъглено зрение и една особена вялост. Родителите забелязват промяна в поведението - децата стават по-трудноповдижни, по-малко инициативни. Често възрастните си мислят, че това е пубертетно израстване, което води до отслабване, или някакви проблеми в училище. Родителите често се самоуспокояват с това и често се стига понякога до най-тежката форма на диабет - кетоасцедоза. Ние се стремим да я избягваме с информираност на хората.
- Какво да се прави при съмнения за диабет на детето?
- Да се посети педиатър или джипи и да не се очаква, че той веднага ще се сети, че детето има диабет. Добре е родителите да опишат поведението и промяната в детето и да споделят, че имат съмнения за диабет. Изследванията, които ще се назначи личният лекар, са кръвна глюкоза и урина - за глюкоза и кетотела. Често назначената урина като код по здравна каса се изследва само за белтък и седимент, което не носи никаква информация за диабет. Стойност над 11.1 ммол на литър е абсолютно категорично, че има диабет. Не бива да се изчаква и диагнозата може да се потвърди от специализирана детска ендокринологична клиника, каквито има във всички по-големи градове на страната. Не е редно да се изчаква и да се почват диети, което само влошава заболяването.
- Има ли алтернативен метод за лечение на диабет тип 1?
- В последните 2 години виждам пак обръщане към хомеопатия, билколечение, източни терапии и към модерните шарлатани - клиники за присаждане на стволови /стен/ клетки. Повечето от тези заведения са създадени от лекари и те обличат в научни послания все още несъществуващ метод на лечение. Още не може да се каже, че със стволови клетки се лекува диабет.
Когато през 1922 г. е открит инсулина първата инжекция, направена на 14-годишен пациент е била 7.5 мл - половин супена лъжица мътна течност. Той е трябвало да изтърпява по 4 пъти на ден и на част от убожданията е правил абцеси. Въпреки това здравето му се подобрява и той преживява дълго след това.
Само за 40 дни целият свят научава за новото лечение. Група казаци прекосява целия Сибир, минава през Аляска, за да стигне до Торонто в Канада и да вземе инсулин за свои болни близки.
Как си представят хората сега, че може да има начин за лечение на диабета, различен от общовъзприетия, и целият свят - с 22 милиона инсулиново зависими диабетици няма да научи за една секунда?
Нека преди да се търсят алтернативни методи, хората проучат излекувани пациенти, поговорят с тях, да почетат малко повече и преди да дадат доброволно дарение от 10-20 хил. евро да се уверят за ползата от новия метод за техните деца.
- Трябва ли деца с диабет да се освобождават от физическо в училище?
- Един от петте стълба на диабетното лечение е физическата активност. При движение мускулатурата много по-добре поема глюкозата в присъствието на инсулин и е един голям играч в осигуряването на добро здраве.
Цялото ни население се обездвижва. Спортуването често се схваща от семействата като записване на активен спорт по 1 час два или три пъти седмично. А тук става въпрос за интеграция на движението в ежедневието. Непрекъснатото се намират поводи за обездвижване. Допреди години всички дейности - от осигуряване на прехраната до отоплението са били свързани с физически труд. Сега активно трябва да помислим какво да направим, за да се движи детето повече. Например - да изхвърли боклука на три пъти на ден в три малки торбички като слиза и се качва по стълбите.
В последните 2-3 години рязко се увеличи броят на пациенти, които ни търсят, за да ги освобождаваме от физическо по настояване на техните преподаватели. Имахме даже случай на баща, който от чужбина настоява синът му да престане на бъде активен спортист, защото е с диабет. Това е недопустимо.
В документацията, с която тръгва на училище диабетният пациент, е записано, че не е противопоказано да участва в часовете по физическо възпитание и да спортува. Активно молим и поощряваме нашите пациенти да бъдат дори състезатели. Защото това облекчава тяхното състояние.
Учителите по физическо си мислят, че децата с диабет могат да предизвикат някакви проблеми. А е точно обратното - по време на физическа активност стресовите хормони покачват нивото на кръвната глюкоза и никога не може да възникне проблем. Казвам го въз основа на моята 20-годишна практика и на литературата, която познавам.
- Как се справят децата с диабет и техните родители в детските градини?
- Основната дума за персонала в тези заведения е страх. Тъй като не могат да направят директен отказ, полагат усилия да откажат родителите от градина. Това важи за децата с всички редки и хронични заболявания. Цялостната грижа остава на семейството дори и детето да тръгне на градина. Майка, баща, баба трябва да ходят три пъти на ден в градината да мерят кръвната глюкоза и да поставят инсулина. Ако има проблем, да дават указания как да се постъпи.
Говорят им също, че храната в учебното заведение не е подходяща за диабетно болни деца, това не е вярно.
Подготвили сме материали, направихме национално обучение, но те не вършат работа. Би трябвало медицинските лица в детските градини да бъдат задължени да спазват указанията за хронично болни деца през времето, през което те са в градината или предучилищната. Често те твърдят, че не им влиза в задълженията, с което не съм съгласна. Имаме и единични примери на медицински лица, които се справят с ангажиментите си към диабетно болните отлично. Но тези случаи са като бели врани.
- Как реагира обществото спрямо децата с диабет?
- Добруването на хората с хронични заболявания е функция на обществото, в което живеем. Не може хората да не приемат хроничното състояние, да го стигматизират, да се стремят да го изолират и децата и семействата да са добре.
Чувството, че си различен, отритнат, че ти трябва да се съобразяваш с другите и не си част от цялото винаги води до големи проблеми. Затова не можем да постигаме добър контрол при нашите пациенти.
Ние през цялото време внушаваме на децата и техните близки, че те не са различни. А по-скоро спазват правила, които да им осигурят по-добро бъдеще.
В нашите диспансери около 30-40% от пациентите и техните семейства постигат добър контрол на диабета в дългосрочен план. около 30% в краткосрочен - всяко едно неблагополучие ги вади от релси, но след това успяват да се мобилизират. И имаме едни 30%, които от самото начало не могат да приемат хроничното заболяване и не могат да се справят.
За съжаление това е характеристиката и в много по-напреднали от нас в икономическо отношение страни. Наскоро излезе проучването "Различия в диабетната грижа в центровете на Европа" за 28 страни на Стария континент. Вижда се, че има места, където контролът на диабета е лош и в Англия, и в Дания, и у нас. В същото време има центрове, които постигат много добри резултати, и те са и във Финландия, и в Англия, и у нас. До голяма степен успехът на диабетната грижа е функция на обществото. Имаме техника, имаме познания, но ако не се постигне приемането от обществото - нищо не става.
Даже Асоциацията на децата с диабет издаде календарче за 2013 г. с девиз "Не сме различни!". Въпреки напредъка, тези хора усещат, че обществото не ги приема. Това важи за децата с епилепсия, с астма, с онкозаболявания.
- Защо се разпадат семейства заради дете с диабет?
- Заради големия емоционален товар, който пада върху родителя и той не може да понесе заболяването на детето. До голяма степен се дължи на балканската народо-психология. Ние се раждаме с мисълта, и всичките ни пожелания са за вечен живот и здраве. Нашата култура не е готова да понесе хроничното заболяване и постоянното страдание за разлика от някои западни култури и религии, в които е интегрирано това знание. Нашата южняшка култура - защото е характерно и за мюсюлманите, които живеят у нас - не приемаме страданието и не го интегрираме в нашето разбиране за живота.
Типично е семейството да спестява всички неприятности на бащата в семейството - погребения, болести на близки. Цялата тежест пада върху майката или жените. И в един момент бащата не може да понесе, че неговото дете ще има хронично заболяване. Не го удовлетворява факта, че това заболяване може да бъде контролирано и да не създава проблеми и животът по никакъв начин да не бъде застрашен. Това води до голям процент разпаднати семейства и то от отговорни и загрижени родители.
- Успявате ли да се справите с този проблем?
- Много са важни първите 6 месеца след откриване на диабета и бащата да бъде приобщен в грижите. Смятам, че в нашата клиника това се получава. Изчислено е, че времето за справяне с шока, че детето има диабет, е от 3 до 6 месеца. През това време ние сме нонстоп със семействата и задължително трябва психолог да участва в тази грижа.
В началото дори една реплика е решаваща за това как ще се отнесе семейството към новия проблем. Само един въпрос като "Имате ли някой с диабет в семейството?" отключва подозрения и вменяване на вина в другия. Това е рутинен медицински въпрос, но ако се започне с него и майката има баба с диабет тип 2, семейството остава с впечатление, че диабетът е по наследство. Един неправилен подход в началото може да отключи големи психологически вреди.
Имам уверения, че от следващата година Здравната каса ще разпише участието на психолог в началната грижа и обучение за новооткрит диабет. В нашата клиника не сме чакали това и имаме психолог, който работи с нас и с родителите.
- Защо толкова малки деца заболяват от диабет?
- Това е една от особеностите на ХХт век - ние искаме да имаме обяснение за всичко и да имаме алгоритъм за справяне с абсолютно всичко. Затова ни е необяснимо как едно заболяване като диабет тип 1, което е познато от древността и е било смъртоносно до 1922 г., все още е неизлечимо.
За разлика от онкозаболяванията, които с добра диагностика в по-големия си процент са лечими. В световен мащаб науката не знае как да се справи с диабета. Можем да го доказваме в научни изследвания, да предсказваме риска от диабет. Няма профилактика и не може да се спре диабет тип 1.
Но можем да направим много за ранната диагностика. Възможен е дълъг период, в който да се отложи инсулиновото лечение и да се увеличи фазата на ремисия - когато децата все още имат собствен инсулин. Този период може да е 5-6-годишен и важен за развитието на детето.
Коментари