"Допреди пандемията живеехме по определен начин, който смятахме за твърдо зададен – независимо дали беше правилен или не. И изведнъж установихме колко крехък е този ред", казва политологът Иван Кръстев пред Дойче Веле.

"Допреди мислехме например, че да пътуваш накъдето си искаш е нещо най-естествено. Но тази възможност изчезна от днес за утре. Напоследък е модерно пандемията да се сравнява с война.

Но на път от Виена за София изведнъж осъзнах, че пандемията е точно обратното на войната. По време на война огромни маси се струпват по гари и летища, хората непрекъснато са в движение, защото се опитват да избягат от опасността. А по време на сегашната пандемия тъкмо гарите и летищата са най-самотните места на света. Именно този парализиран свят е една от най-големите промени", казва Кръстев.

"Източноевропейците от моето поколение непрекъснато говорят за свободата и нейното значение. Усещането за свобода е нещо физическо. За моето поколение самото прекосяване на граница бе най-физическото усещане за свобода, което можеш да изпиташ. И изведнъж това трябва да бъде преосмислено.

Щом хората бяха затворени по домовете, с кристална яснота осъзнахме, че живеем в общ свят. Защото всички започнаха да обсъждат една и съща тема, навсякъде по света, на всички езици. Тази всеобща свързаност е съвсем буквална, защото за мен един приятел от другата страна на улицата се оказа точно толкова близо, колкото друг приятел на края на света: когато не можеш да напуснеш дома си, и двамата са еднакво близо или далеч.

Освен това изведнъж започнахме да се интересуваме от неща, които сме подминавали. С други думи, когато хората бяха затворени в домовете, те се отвориха за целия свят, защото осъзнаха колко взаимосвързани сме всички", каза още Кръстев.

"В Европа има още нещо интересно. Участвах в голямо изследване на Европейския съвет за външна политика още преди да бъде приет Планът за възстановяване. Мнозина казваха, че са разочаровани от реакцията на ЕС на пандемията. Особено огорчени бяха испанците и италианците. Въпреки това в резултат от кризата хората стигнаха до един основен извод: че има нужда от по-голяма европейска консолидация. Парадоксът, че хората искат повече Европа, макар да са недоволни от първата реакция в отговор на кризата, се дължи на факта, че те видяха света с нови очи. Като тласък към европейска интеграция това бе радикален пробив.

Случи се обаче и една голяма беда, която онагледява много интересен психологически аспект на кризата. След първия локдаун дойде лятото, а с него надеждата, че всичко май е приключило. Въпреки предупрежденията на учените, че не е така. После дойде вторият локдаун и стана ясно (поне това наблюдавах в Австрия и България), че хората не искат да изпълняват част от правителствените решения. Хората бяха изтощени и смятаха, че реакцията на властите е преувеличена. А сега вече, когато работата опира до ваксините и имунизацията, растящото недоверие в обществото започва да става истински вредно."

"В моята страна се натъквам на какви ли не теории на заговора и на всевъзможни прояви на недоверие към научната общност и към властта. В началото на кризата не само се надявах, но и очаквах доверието към експертите значително да нарасне. Когато е за собственото им здраве, за здравето на роднини и приятели, хората са готови да се доверят на лекари и на експерти доста повече, отколкото когато става дума примерно за външна политика. В страни като Германия мнозинството следва мерките. Но в други страни, и то не само в Източна Европа (вижте какво става във Франция!) недоверието към всяка експертна оценка е толкова високо, че някои вече са готови да вярват и на най-безумните конспиративни теории.

Да, защото доверието е много важно за една демокрация. Доста години съм живял в страна, където невинаги беше добре да се доверяваш на властта. Да не се доверяваш на властта всъщност е нещо много важно. Но такова недоверие трябва да се основава на определен тип аргументация и на определен тип валидизация, в резултат от които хората имат право да бъдат недоверчиви.

Тъй че растящото сега недоверие сериозно ме тревожи, защото хората подозират властите и се заиграват със страховете, но сами не предлагат никаква алтернатива. Например съпротивата срещу имунизацията: това недоверие парализира всякакви колективни действия", казва Кръстев.

"Популизмът черпи силите си не от страховете, а от смътните тревоги. Това е много дифузно усещане, поради което хората интуитивно търсят някого, който да стане говорител на тези тревоги и безпокойства. Но когато избухна пандемията, хората започнаха да се оглеждат за политици, които да поемат отговорност и да решават проблемите. А популистите не предлагат нищо. И мнозина от тях, които си дават вид, че контролират ситуацията, не са доволни от сегашната криза. Понеже такива кризи изискват друг тип политици – които могат да си сътрудничат с обществото.

През 2021 г. либералните демокрация ще се изправят пред сериозни предизвикателства. По няколко причини. На първо място очевидно е, че  азиатските страни се справят по-добре от Европа и САЩ. В резултат тяхната икономическа мощ се запазва. Това важи не само за Китай, но и за страни като Южна Корея и Тайван. Тоест, става дума не толкова за различията между политическите системи, а за различията между континентите.

На второ място – ваксините. Как ще подействат и как ще бъдат убедени хората да извършат нещо, което е в общ интерес? В Китай например се разпоредиха, че ако не си ваксиниран, нямаш право да използваш обществен транспорт. В една либерална демокрация обаче нещата са доста по-сложни", казва анализаторът.

Най-важното е Европа да излезе от кризата още през 2021 и да възстанови определено равнище на нормалност. По-конкретно: да възстанови икономиката си, да отвори границите и да премине в следпандемичен режим на съществуване.

От критично значение е и начинът, по който ЕС ще намери мястото си в света на 2021 г. От първостепенна важност ще бъдат отношенията със САЩ и с Китай. Пандемията всъщност маркира същинското начало на 21 век", завърши Иван Кръстев.