Травмите от катастрофи вече са като военните

В света на високите скорости и мощните превозни средства тежките катастрофи зачестяват. Военномедицинска академия е основен травмацентър за най-тежките случаи от цяла България. Там за лечение бяха докарани и най-тежко пострадали от дерайлиралия влак в Хитрино и двете катастрофи с автобуси край Микре и Своге. Днес те са живи и здрави.

“Катастрофите са все по-чести и все по-жестоки. Травмите са като военни. Това не е травма като отпреди 40 г. - да се удариш с москвича. Сега, като се ударят автобус и кола, все едно човек го е гръмнала бомба”, казва проф. Неделчо Цачев, началник на Катедрата по ортопедия и травматология. 

Там продължава лечението на ранени от катастрофата край Микре. При такива тежки травми то трае минимум месец, а пълното възстановяване - година, че и повече. Последната операция, която правят на пострадал при Хитрино, е година след инцидента.

От реакцията още в първите минути след произшествия с тежки травми зависи животът на пострадалите. Затова има добра координация между Бърза помощ и диспечерите на болниците. И се знае, че ще бъде докаран спешен пациент, за да има готови екипи.

“Като дойде, имаме известителна система чрез сирена. Докато състоянието му се оценява в шокова зала, за 30-60 мин се събира екип от 4-5 травматолози и хирурзи - лицево-челюстен, гръден и коремен, неврохирург, няколко реаниматори, микробиолози и ангиогилог, който да спре кървенето, защото при такива травми се засягат почти всички органи и системи. Оглеждаме пациента в детайли и правим план - кой ще започне и в кой момент ще се включват отделните специалисти. Златният стандарт да спасиш човек в такова сътояние е 2 часа”, обяснява майор д-р Димитър Костов от Клиниката по ортопедия и травматология. Той има опит в две мисии в Афганистан - през 2010 г. и 2015 г.

“При тежки инциденти ние и “Пирогов” сме основните болници, защото имаме база, която да окаже първа помощ и да продължи лечението. Приемаме най-трудните случаи от цялата страна, тъй като лечението им изисква много ресурс като персонал, техника и лекарства”, казва д-р Костов.

Болницата е дотолкова организирана, че и при атентата в Бургас през 2012 г. със самолета “Спартан” за 30 минути доставя на място екип от лекари и кръв.

“За Микре пък изпратихме няколко линейки с разтвори и медикаменти. Уникалното на тази болница е, че всичко това се стикова много бързо.

Много от принципите в хирургията и ортопедията са продукт на това, което се случва във военна обстановка”, казва проф. Евелина Одисеева, шеф на Клиниката по интензивно лечение. 

“Реанимацията започва още на мястото на инцидента, затова е важно да има екипи там, които да идентифицират тежко пострадалите от тези, които биха могли да изчакат. И една адекватна реакция на свидетел може да спаси човешки живот - да се повдигне пострадалият, за да диша, да му се направи сърдечен масаж, да се обърне настрани или да се спре кървене. Това е хубаво като здравна култура всеки от нас да го знае и може”, казва проф. Одисеева.

При толкова тежки травми най-важното е първо да се спре кървенето, да се стабилизира общото състояние. След това се пристъпва към операции. Този подход, наречен демидж контрол, се въвежда във ВМА от началника й Венцислав Мутафчийски и е заимстван от американски хирурзи, които го прилагат на бойното поле.

Покрай военните мисии болницата има и психолози, които помагат на пациента. Ролята им е много важна за справяне с психологическите травми, а и за общото възстановяване, но това е лукс, който много малко лечебни заведения у нас могат да си позволят.

“На един от пациентите, които приехме от катастрофата край Своге, бяха загинали майка му и племеничката му. Той беше със сериозна гръдна травма и плаващо рамо. Беше в реанимация, но го стабилизирахме, седя при нас един месец. Накрая дойде някой от близките да му каже, но психолозите бяха с него. Същото беше и с жената, която пострада от автобус в София в края на октомври. Стабилизирахме я, оправи се, но загуби единия си крак. За нея също извикахме психолог. Да се събудиш и да видиш, че ти го няма кракът, е ужасно”, казва д-р Костов. 

Но понякога решава съдбата. “Преди години работех в Пазарджик и имах пациентка с висок риск от белодробна емболия. Предоперативно направихме каквото трябва, извършихме операцията и половин час след това тя умря. Извикаха ни бързо, интубирахме, сърдечен масаж, установи се, че има емболия. Жената беше в клинична смърт - спряло сърцето, без кръвно и дишане. Тогава поехме риска да направим фибринолиза - медикамент, който разрежда и разгражда пресни тромби. Не бях чувала някой да го е правил, но нямахме друга опция, така или иначе щяхме да загубим жената. Направихме го и тя още е жива”,  раказва проф. Одисеева.