Гримьорната й в Народния театър е малка и уютна, осветена топло от ноемврийското слънце. Стопанката докосва предметите вътре с едва доловими нежност и грижа, които обаче ми напомнят на нещо. Докато се подготвях за разговора ни, изчетох няколко нейни интервюта. Тогава го усетих за първи път – Теди докосва със същите нежност и грижа думите си, когато говори за театъра. Когато заговори за децата си, думите започват да играят и да се смеят, когато са за мъжа й, се пълнят с благодарност. Зад всяка нейна дума се подава цяла палитра от емоции. В същото време тя не е хаотична, не е блуждаеща, не е лабилна фантазьорка, нито унесена в някакъв собствен свят актриса. Невероятно е, но цялата тази бурна емоционалност Теодора е събрала в душа на генерал... Вижте сами.

Казваш, че делиш живота си на преди Стефан и след Стефан. Какво беше преди него и какво е днес?

Преди Стефан бях дете, сега вече съм жена. Имам голям късмет с мъжете в живота си. До ден днешен изпитвам невъобразима любов и благодарност към големите си любови. Всеки от тях ме е научил на много и ми е дал много, както и аз на тях. Но най-решаваща беше връзката ми със Стефан. На чисто ирационално ниво. Аз просто почувствах в слънчевия сплит, че това е човекът и че тук се случва нещо фатално, което ще продължи много дълго. А съм била малка – едва на 22 години. Аз бих настръхнала, ако Бояна на тази възраст дойде и ми каже: „Хайде, готово, заминавам с този мъж.“

Страхуваш ли се за щастието и хармонията, които си изградила?

Не се страхувам за щастието, защото на мен понякога много ми харесва и да съм нещастна. Казах ти преди малко, че обичам есента. Аз обичам меланхолията. Обичам състоянието на вътрешна тъга и даже считам, че то е много по-естествено, отколкото щастието. Не знам защо всички истерично искат да са щастливи. Ама в живота има доста повече тъжни неща, отколкото весели, и тази истерия непрекъснато да си щастлив е безплодна. Няма такава птица като вечно щастие. Доста по-естествено е понякога да си тъжен, да си разочарован... от себе си, от някакви неща в света около теб. Въобще имам едно наум към базово щастливите хора.

Познавам хора от твоята гимназия, които все още се изчервяват при споменаване на името ти, били са безпаметно влюбени в теб. Сигурно си имала голям избор в живота. Защо Стефан? Само заради онова пробождане в слънчевия сплит? На практично ниво защо Стефан?

Аз никога не съм била практична в любовта си. И не считам, че това е полето, на което трябва да сме практични. На това уча и момичетата. За мен е много важно, когато започваш да живееш с някого, единственият ти мотив да бъде „Обичам го“. Не може да бъде „Имам полза от него“. Ползата би била много лош кредит, с който да започнеш една връзка. Дали съм имала избор? Сигурно съм имала. Не съм имала нещастна любов. Когато съм се влюбвала в някого, винаги съм била с него. Имах голяма любов в Класическата гимназия – Васил, силна, кармична любов. Ние доброволно сложихме края, даже той повече искаше, защото много ме обичаше. Каза, че не вярва в детските любови и че не може да сме заедно от 15 до края на живота си. И на 18 в Созопол ме заведе на една скала. Помислих, че отиваме на романтика, а той каза, че се разделяме, за да се чувствам свободна да търся и други хора в живота си. Може би е карма, съдба, защото после се появи Стефан. При всички случаи никога не бих останала някъде, където вече няма смисъл. И никак не съм се вкопчвала в идеята семейство на всяка цена. Мисля, че един мъж и една жена трябва да са заедно, докато има смисъл в това. Ако се превърне в някаква тегоба или принуда, или „заради децата“, това вече е мъка за всички.

Концепцията, че двама остават заедно „заради децата“, беше много често прилагана в нашето детство, помниш ли? Много семейства живееха без любов, но „заради децата“.

Да, но аз не мисля, че децата не усещат липсата на щастие. Мисля, че не е здравословно за едни деца да живеят между майка и баща, които не се обичат, но са заедно. Как са заедно?! Просто под един покрив – това ли значи заедно?! Заедно означава да ни е хубаво, заедно са празниците, всяка вечер да сте заедно тримата или четиримата с цялото удоволствие от това.

Изключваш ли възможността да се влюбиш отново?

Напротив, напълно е възможно да се влюбя. Може да ми се случи или сега, или на стари години. Не отхвърлям възможността нито за себе си, нито за Стефан. Никой човек не е моя даденост, нито аз съм нечия даденост. Било ми е много важно това да бъде поставено от самото начало във всяка връзка – никой не е никому обещан и битката за другия се случва всеки ден. Аз никак не съм ревнива. Дори един приятел ми каза, че е леко обидно така да не ревнувам. Но аз много вярвам в себе си, харесвам се и понеже много давам във връзките си – цялата се давам, и си мисля, че и да ревнувам, и да не ревнувам, и да дебна, ако нещо се случва и някоя друга е по-интересна от мен, аз нямам какво да направя. Другата печели и край. Ти просто си тръгваш. Но до момента, в който аз не съм сигурна, че това е така, защо трябва да се измъчвам с някакви съмнения?! А и мисля, че ревността прави човека грозен, защото тя означава, че не си вярваш. Аз обичам партньорство със самочувствие. Затова темата с ревността никога не е била моята тема. Със Стефан сме повече от 10 години заедно. За тези 10 години съм имала и своите ужасни периоди, в които не съм изглеждала добре, не съм се държала добре, не съм била очарователна и забавна. И сигурно в този момент е имало някоя друга жена, която е била по-очарователна и по-забавна от мен. Дали се е стигало до някакви неща, не знам и не искам да знам. Изневяра би било, ако един човек трайно започне да конкурира твоето присъствие. Паралелна връзка вече е изневяра. Но пък и човек не трябва да е с нагласата, че това е нищо. Напротив – изневярата е много силна аларма, че нещо между вас не е окей. И понеже ние сме човешки същества, грешките са присъщи за всички ни. Но аз считам, че един човек е щастлив, когато е моногамен. Появи ли се трети, трябва много ясно да се вземе решение как точно да се прегрупираме.

Би ли пуснала човека, когото обичаш, ако се влюби в друга?

Да, няма да се запъна на вратата, облечена в еротично бельо и да му кажа: „Ако си тръгнеш, ще умра!“ Това е суперунижение. Човек трябва да има достойнство. Просто не се е получило, а може да е за добро. Знаеш ли колко случаи има, в които мои приятели преживяха раздялата си много тежко, а в момента са много по-щастливи с новите си партньори. Може би това не е бил твоят коловоз. Твоето влакче е било за друга релса...

Цялото интервю с Теодора Духовникова може да прочетете в новия брой на сп. "Всичко за жената".