При ветерани от войната във Виетнам и при жертви на Холокоста се идентифицира уникален модел на промени в ДНК, които могат да бъдат унаследени

Психологическите травми като тези, нанесени от война, геноцид или насилие, могат да се предават генетично от поколение на поколение, установяват нови научни изследвания. Епигенетиката е дисциплина, която изучава сложния процес, наречен генна експресия. Той има способността да повишава активността на някои гени и да успокоява други чрез добавяне и премахване на химически маркери, познати като метилови групи. Според голям брой анализи експресията може да е механизъм, чрез който травмата на родителите може да се отпечатва в ДНК-то на потомството, а ефектите ѝ може да се проявят в няколко поколения.

“Епигенетиката търси

отговор на всички онези екзистенциални въпроси,

които човечеството си е задавало, откакто съществува, а именно каква част от съдбата ни е предопределена и каква част от нея може да контролираме?”, казва проф. Моше Шаиф, преподавател по фармакология в канадския университет “Макгил”.

За някои хора концепцията, че можем да носим наследство от минали травми, има смисъл, защото потвърждава усещането им, че са нещо повече от сбора на преживяванията си.

“Истина е, че можете да почувствате, че сте били засегнати от много травматичното, трудно, променящо живота преживяване, което са имали майка ви или баща ви, преди да сте се родили”, казва проф. Рейчъл Йехуда, преподавател по психиатрия и неврология в медицинския факултет на училището “Маунт Синай” в Ню Йорк. Нейните изследвания разкриват малък епигенетичен “сигнал”, че травмата не умира просто с вас.

“Тя има свой собствен живот след това под някаква форма”, твърди професорката.

За да разберем как емоционалният белег може да надхвърли границите на поколенията, трябва да разгледаме разликата между генома - пълния набор от ДНК на тялото, и епигенома.

Според проф. Изабел Мансуи, преподавател по невроепигенетика в Университета в Цюрих, това е, като да говорим за хардуер и софтуер. В нашето тяло ДНК-то ни е “хардуерът”, но епигенетичният “софтуер” е този, който дава указания как да се държат гените в генома.

“През цялото време във всяка клетка, във всеки момент епигеномът се променя. Той реагира на всички видове фактори на околната среда - от химически въздействия до хранителни дефицити. Това нещо определя кои гени ще се активират в даден момент и кои ще останат безмълвни”, обяснява Мансуи.

Проф. Рейчъл Йехуда открива

епигенетична следа при оцелелите евреи от Холокоста

и тяхното потомство - група, изложена на по-голям риск от психични проблеми. През 2015 г. тя оценява 32 доброволци и техните пълнолетни деца, като изследва гена FKBP5, който е свързан с тревожността и други проблеми на психичното здраве.

Чрез извличане на ДНК от кръвни проби Йехуда идентифицира епигенетични промени в същия регион на гена при доброволците. Въпреки това тези девиации не са налице в ДНК на малка група родители евреи и тяхното потомство, които са живели извън Европа и не са преживели Холокоста.

В последващо проучване, публикувано през 2020 г., Йехуда изследва по-голяма извадка от участници, като разглежда променливи като пола и възрастта на родителите по време на Холокоста. Тя проучва метилирането на ДНК - един от методите, които епигеномът използва, за да активира или потисне гените.

Йехуда установява, че има по-ниски нива на ДНК метилиране в гена FKBP5 при децата, чиито майки са преживели Холокоста, отколкото при еврейските контролни субекти, чиито родители не са преминали през тегобата на нацистите. Някои изследвания свързват това с повишен риск от психични проблеми при възрастни, като например посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Резултатите предполагат, че

травмата на майката (дори да е настъпила в детството) може да доведе до епигенетични промени в ДНК на яйцеклетките ѝ

и по този начин да повлияе на психичното здраве на зараждащите се деца.

Друго проучване от 2019 г. с австралийски войници ветерани от войната във Виетнам дава допълнителни сведения за това как душевната травма се предава през поколенията. В него изследователите търсят разлики в метилирането на ДНК, затворено в спермата на доброволците, страдащи от посттравматично стресово разстройство, и го сравняват с ДНК на тези, които нямат това състояние. Десет области на ДНК показали различни модели на метилиране при ветераните с ПТСР в сравнение с бившите войници без него.

Според проучването моделите на метилиране при военните с посттравматично стресово разстройство са свързани с психичните проблеми, диагностицирани при наследниците им. Идентифицира се уникален модел на промени в ДНК, които биха могли да бъдат унаследени.

“Особено тези, които са свързани с реакцията на стрес”, пояснява Дивия Мехта, старши научен сътрудник в Технологичния университет в Куинсланд, Австралия.

Като се има предвид дългата продължителност на живота на хората и времето за създаване на потомство, за изследователите е много по-лесно да изучават наследствените травми при мишки или плъхове, които създават по няколко поколения в рамките на година. В поредица от експерименти, целящи да разберат как животните могат да предадат информация за наследствена травма на потомството си, д-р Брайън Диас, невролог в Детската болница в Лос Анджелис и доцент в програмата за неврология и неврогенетика на Университета на Южна Калифорния, поставя мишки в среда на химикал с мирис на черешови цветове, който съчетава това с лек електрически шок.

Мишките, по естествен начин, се научили да се страхуват от миризмата

Впоследствие техните следващи две поколения се изплашили мигновено, когато усетили черешовия аромат, въпреки че никога преди това не са били изложени на него. По-късно д-р Диас повтаря експеримента с друг химикал, който наподобява бадеми. Този път една подгрупа мишки изпитала комбинацията от миризма и шок, а след време била изложена само на аромата на бадеми. С течение на времето животните вече не възприемали миризмата като заплаха. Тяхното потомство също не се страхувало от нея. Според д-р Диас това откритие показва, че невинаги децата на обременените родители ще развият психически проблеми.